Майло не каза нищо в отговор. Свърза се по телефона с помощниците си и поиска справка за криминални прояви на лицето Дони С. Мейт. Никакъв резултат. Но срещу Дони Салсидо имаше три обвинения, всичките от Калифорния. Биографичната информация съвпадаше.
Шофиране в нетрезво състояние преди шест години, грабеж две години по-късно и побой преди осемнадесет месеца. Излежана присъда в областния затвор в Марин, изтекла преди шест месеца.
— Година и половина е лежал в затвора, без да се обади на майка си — отбелязах. — Социална изолация. От шофиране под въздействието на алкохол е преминал към побой. Агресивността му нараства.
— Семейни ценности — каза той. — Интересно какво ли ще направи скърбящата вдовица, когато открие, че Мейт е оставил триста хиляди в банката. Питам се дали Алис или някой друг ще предяви претенции. Уили е пристигнала тук поради същата причина. Нещата винаги се свеждат до гняв и пари. Добре, ще издиря Дони, но нека първо опитаме да се доберем до проклетия адвокат.
11.
Рой Хейзълтън живееше доста по-сносно от основния си клиент, но не в разкош.
Къщата му бе оранжева едноетажна постройка на Кемдън авеню, на запад от Уестууд и на юг от Уилшър. Имаше окосена тревна площ, но без жив плет. На алеята не бе паркирана кола. Сред тревата се издигаше табела със стикер на охранителна фирма. Майло позвъни и почука на здраво залостената врата. Надникна в пощенската кутия.
— Само няколко рекламни брошури — каза той. — Няма писма. Значи е заминал наскоро.
Отново позвъни и почука. Опита се да погледне вътре през спуснатите бели пердета на предните прозорци и промърмори, че къщата изглежда най-обикновена. Хвърлихме поглед и на задния двор, където елипсовиден плувен басейн с червеникави плочки покрай ръба беше също заобиколен от окосена тревна площ. Водата бе започнала да добива зелен оттенък от водораслите, които се спускаха по стените.
— Ако е плащал на някого да поддържа басейна — отбелязах аз, — изглежда, отдавна не е търсил услугите му. Може би е заминал преди доста време и е наредил да не носят пощата му тук.
— Корн и Деметри провериха. А и градинарят е идвал.
Гаражът бе двоен, заключен. Майло успя да повдигне вратата с няколко сантиметра и да надникне отдолу.
— Нито кола, нито стари велосипеди, маркучи и други подобни неща.
Огледа къщата от всички страни. Повечето прозорци бяха с решетки, а на задния вход имаше желязна врата, здраво залостена. На прозореца на кухнята не бе закачено перде, но се намираше високо и Майло ме качи на гръб, за да погледна.
— Съдове в мивката, но изглеждат чисти… не се вижда храна… още един стикер на охранителната фирма на стъклото, но не виждам жици за алармена инсталация.
— Може би са фалшиви — каза той. — Хейзълтън е от умниците, за които е най-важно да създават впечатление за влиятелност.
— Твърде самоуверен — потвърдих. — Също като Мейт.
Помогна ми да сляза.
— Е, да видим с какво могат да ни помогнат съседите.
И двете най-близки къщи бяха празни. Майло пусна в пощенските кутии визитни картички с написана на гърба молба да му се обадят. В следващата къща на юг отвори млад чернокож. Бе гладко обръснат, закръглен и бос, облечен със сив потник с университетска емблема и червени шорти. Носеше книга под мишница и стискаше между зъбите си жълт молив. Повдигна ръка, за да извади молива, и обърна книгата така, че успях да прочета заглавието: „Организационна структура: задълбочено четиво“. В стаята зад него имаше два издути сини фотьойла и почти нищо друго. Върху тясната жълтеникава пътека се въргаляха кутии от газирани напитки, опаковки от чипс и голяма картонена чиния за пица, изцапана с мазнина.
Учтиво поздрави Майло, но когато видя полицейската значка, лицето му доби напрегнат израз.
— Кажете. — Подтекстът бе: „Какво има този път?“.
Запитах се колко често са го спирали за превишена скорост в Уестууд. Майло се отдръпна и зае нехайна поза.
— Интересувам се дали скоро сте виждали съседа си — господин Хейзълтън, млади господине.