— Предостатъчно основания да бъде заподозрян. Време е да нахълтаме в кантората му.
— Къде се намира?
— На „Миракъл Майл“, източно от Мюзиъм Роу. Взел е помещения на изплащане над един персийски ресторант. На същия етаж живеят бедняци срещу нисък наем. Мрачна и запусната сграда, като от стар филм.
— Няма ли секретарка?
— Ходих там два пъти, а Корн и Деметри — още два. Вратата винаги е заключена и никой не отваря. Налага се да потърся собственика. Няма смисъл да губя и твоето време. Прибирай се при Робин и вярното куче.
Не възразих. Бях уморен, а на другия ден щеше да дойде Стейси Дос. Трябваше да прегледам бележките си за нея.
— Тогава върху кого се съсредоточаваш? — попитах. — Хейзълтън или Дони Мейт?
— Нима съм длъжен да избирам между две врати, Монти? Не мога ли да потърся трета? Мисля, че е най-добре да се съсредоточа и върху двамата. Ако Дони е нашият бездомник, може би ще бъде нужно време, за да го открием. Искам да проверя дали е освободен, или е пуснат под гаранция. Дано успея да се свържа с полицаите, които са се занимавали със случая. Ако той е клошарят, когото е видяла госпожа Кронфелд, вероятно все още се навърта из Холивуд. Това би потвърдило теорията ти, че очаква удобен случай да заеме мястото на Мейт.
— Мястото на таткото.
— Който е живеел в свой собствен свят и се е мислел за безсмъртен… Не е зле да се обадя на Петра, тя познава живота на улицата по-добре от всички.
Петра Конър бе детектив от отдел „Убийства“ — млада, будна и амбициозна, наскоро получила повишение като награда за помощта, която бе оказала на Майло за разкриването на поредица убийства на инвалиди. Скоро след това с партньора й бяха провели успешно разследване по случая с Лиза Рамзи — бивша съпруга на телевизионна звезда, намерена заклана в парк „Грифин“. Беше ме помолила да проведа сеанси с дванадесетгодишно момче, което живеело в парка и станало свидетел на престъплението. Беше изключително умно дете със сложен характер, един от най-интересните пациенти, които съм имал. Носеха се слухове, че партньорът й Стю Бишъп се е кандидатирал за важен административен пост и че тя ще получи още едно повишение до края на годината от новия шеф.
— Предай й много поздрави — казах аз.
— Разбира се — разсеяно отвърна Майло, сякаш мислите му бяха на километри разстояние.
Беше се потопил в своя собствен свят, който се радвах, че не споделям.
12.
Понеделник, девет и половина вечерта. Край на безкрайно дълъг работен ден.
Робин киснеше във ваната, а аз преглеждах записките си за Стейси Дос в леглото.
На сутринта щяхме да разговаряме с нея надълго и нашироко за постъпването й в колеж.
И първия път бе използвала колежа като претекст.
Беше топъл петъчен следобед през март. Преди нея бях провел сеанси с две други деца, преживяващи мъчителни съдебни дела за попечителство. След тях бях прекарал един час в писане на доклади. Очаквах Стейси с любопитство.
Въпреки скрупулите си по отношение на Ричард Дос, или именно заради тях, непрекъснато си повтарях, че трябва да приема дъщеря му с отворено съзнание. И все пак се питах какво дете са създали хора като Ричард и Джоан. Не можех да си представя.
Червената лампичка, която бе знак, че до страничната врата има някой, засвети точно навреме и отидох да й отворя. Беше дребничко момиче — метър и петдесет и пет с токовете на кафявите мокасини. Съвършена генетична логика: не можеше да се очаква децата на семейство Дос да имат подходящ ръст за баскетболни играчи. Притискаше към гърдите си голяма зелена книга, чието заглавие бе скрито под ръкава й. Бе облечена с бяло поло, прилепнали джинси и бели чорапи, които се подаваха над мокасините.
Имаше нормална фигура за възрастта си, леко закръглено лице, но определено не бе пълна. Щом бе качила около пет килограма, както твърдеше Джуди Манитоу, това означаваше, че по-рано е била твърде слаба. Този извод ме накара да се замисля за Джуди — нейните изпъкнали скули и хилаво тяло и снимките на дъщерите й в офиса. И двете бяха усмихнати блондинки с много къси и прилепнали рокли… също хилави. По-малката, Беки, бе почти като скелет.
Това нямаше значение. Пациентката бе Стейси. Имаше издути бузи, но лицето й бе издължено и приличаше на майка си на снимката от колежа. Бе наследила високите дълги вежди на Ричард, но сред тях се виждаха по няколко по-светли косъмчета. Миловидните черти, като на джудже от приказка, също бяха нещо характерно и за двамата й родители.