Смутено се усмихна. Представих се и й подадох ръка. Тя веднага я пое, срещна погледа ми и ме удостои с още една приветлива усмивка.
Стараеше се да бъде учтива.
Беше по-красива от Джоан, с тъмни бадемови очи. Имаше вид на дребничка хубавица, която би привлякла доста момчета. Когато бях гимназист, наричаха момичета като нея „мини съкровища“. Всяко поколение би я определило като „готина“.
Приличаше на баща си и по още нещо: косите й бяха гъсти, черни и къдрави. Носеше ги дълги и разпуснати и ползваше някакъв гел, от който се разделяха на кичури и се спускаха край лицето й като танцуващи спирали. Кожата й бе по-светла, отколкото на Ричард — с цвят на сметана с капка кафе. Изглежда, бе нежна и тънка, защото на брадичката и слепоочията й прозираха сини ивици. До нокътя на средния й пръст имаше белег от отрязана кожичка и зачервен оток.
Притисна книгата по-силно и влезе след мен.
— Много ми хареса шадраванът, покрай който минах. Има ли рибки?
— Да.
— Семейство Манитоу също имат шадраван с рибки, но по-голям.
— Така ли?
Бях ходил в офиса на Джуди Манитоу поне десетина пъти, но никога не бях посещавал дома й.
— Доктор Манитоу сложи страхотен водопад. Става дори за плуване. Но вашият е по-… достъпен. Имате красива градина.
— Благодаря.
Влязохме в кабинета ми и тя седна със зелената книга в скута си. Едва сега видях крещящия жълт надпис „Как да изберете подходящ колеж!“.
— Лесно ли намери къщата? — попитах аз и се настаних срещу нея.
— Не. Благодаря, че ме приехте, доктор Делауер.
Не бях свикнал младите пациенти да ми благодарят.
— За мен е удоволствие, Стейси.
Тя се изчерви и извърна глава.
— Това развлекателно четиво ли е? — попитах.
Отново се усмихна насила.
— Не точно.
Започна да разглежда кабинета.
— Е — казах аз, — имаш ли въпроси?
— Не, благодаря.
Като че ли бях й предложил почерпка. Усмихнах се и изчаках да каже още нещо. Най-сетне момичето промълви:
— Предполагам, че трябва да говоря за майка си.
— Ако искаш.
— Не зная дали искам. — Сви десния си показалец и потърка с него възпаления пръст на лявата си ръка. Разчопли го и се появи точица кръв. Смутено закри ръката си с другата. — Татко казва, че се тревожи за бъдещето ми, но мисля, че първо трябва да поговорим за мама. — Обърна се встрани и няколко черни кичура закриха лицето й. — Според приятелката ми, така е най-добре за мен. Тя иска да стане психолог. Беки, дъщерята на съдия Манитоу.
— Опитвала се е да ти прилага аматьорска терапия?
Махна с ръка, сякаш мисълта за това я отегчаваше. Очите й бяха тъмнокафяви като на баща й, но имаха съвсем различен израз.
— Самата Беки беше на сеанси и мисли, че това е лек за всичко. Отслабна твърде много, още повече, отколкото искаше майка й, и я изпратиха при някакъв терапевт. Тогава реши да се занимава с психотерапия.
— Приятелки ли сте с нея?
— Бяхме. Всъщност Беки не е… Не искам да бъда жестока, просто ученето не й се удава особено.
— Не е много интелигентна.
Стейси леко се засмя.
— Не точно. Мама й помагаше по математика.
Джуди никога не бе споменавала за проблема на дъщеря си. Нямаше причина. Все пак се запитах защо не е насочила Стейси към терапевта на Беки. Може би за да избегне прекалено тясно обвързване между двете семейства.
— Е — казах аз. — Няма значение какво смята Беки или някой друг. Само ти знаеш кое е най-добро за теб.
— Така ли мислите?
— Да.
— Вие дори не ме познавате.
— Компетентен до доказване на противното, Стейси.
— Добре.
Още една лека усмивка. Полагаше голямо усилие да се усмихва. Мислено си записах: „Вероятно депресирана, както е забелязала Дж. Манитоу“.
Повдигна ръката си. Кръвта на пръста й бе засъхнала и тя отново потърка отока.
— Всъщност не съм убедена, че желая да говоря за мама. Какво бих могла да кажа? Когато си спомня за нея, дни наред съм в лошо настроение, вече ми писна. Не бях шокирана… от онова, което се случи с нея. Искам да кажа, когато стана, бях в шок, но не беше неочаквано след дългото й боледуване.
Баща й бе казал същото. Дали тази реч бе съчинена от самата нея, или от него?