— Обновяване на недвижими имоти.
Поклати глава, сякаш не бях разбрал правилно, но каза:
— Да. Купува занемарени имоти. Трупа пари от провалите на други хора.
— Сега разбирам защо според него светът е жесток.
— О, да, жестокият свят на запуснатите имоти — засмя се Стейси, а после въздъхна и отпусна ръце. Остави зелената си книга на една масичка и я побутна. Отново сложи ръце в скута си. Изглеждаше ту беззащитна, ту напълно спокойна. В един момент се държеше като своенравна тийнейджърка, а в следващия сякаш й бе безкрайно приятно да разговаря с мен.
— Нарича себе си безсърдечен капиталист — каза тя. — Може би защото знае какво говорят всички зад гърба му. Всъщност се гордее с това, което прави.
Последните думи бяха изречени монотонно, с тих глас, който издаде презрение. Доверяваше се на един напълно непознат за гнева, който изпитва към баща си. Често подобна откровеност е знак за дълго стаявано негодувание, което всеки момент ще се отприщи.
Изчаках да продължи. Стейси кръстоса крака, приведе се и прокара пръсти през косите си с престорено нехайство. Сви рамене, което означаваше: „Твой ред е“.
— Струва ми се, че бизнесът с недвижими имоти не ти допада особено — казах аз.
— Кой знае? Мисля да стана архитект, така че може би не го ненавиждам толкова. Всъщност не мразя всеки бизнес като някои от връстниците си. Просто предпочитам да създавам нещо ново, отколкото… Предпочитам да творя.
— Отколкото?
— Отколкото да заграбвам. Но това е нечестно спрямо баща ми. Той не е довел никого до провал. Просто търси възможности. Не върши нищо нередно, но аз не бих се занимавала със същото. Истината е, че не зная към какво да се насоча. — В очите й се долови насмешка. — Гениалният извод е, че наистина нямам цел.
— А архитектурата?
— Може би отговарям, че ще избера тази специалност, просто за да кажа нещо, когато ме попитат. Вероятно и архитектурата няма да ми допадне.
— Харесва ли ти някой предмет в училище? — попитах.
— По-рано се интересувах от естествени науки. Известно време мислех, че медицината би била добър избор. Посещавах допълнителни курсове по биология и взех изпитите с петици. Но вече не зная.
— Какво те накара да промениш решението си?
„Смъртта на майка ти, която е била учен?“
— Просто… струва ми се, че сега медицината не е това, което е била. Беки казва, че баща й вече не обича професията си — заради всички здравни разпоредби, които му диктуват какво да прави и какво не. Доктор Манитоу нарича това „бюрократично здравеопазване“. След толкова години учене човек би трябвало да има повече свобода. Вие харесвате ли работата си?
— Много.
— Психология. — Произнесе думата, сякаш бе нова за нея. — Повече се увличах от истинска наука… о, извинявайте, беше нетактично! Исках да кажа, наука, свързана с материални неща.
— Не се чувствам засегнат — усмихнах се аз.
— Уважавам психологията. Просто се интересувах от химия и биология. Такива бяха предпочитанията ми.
— Психологията е нематериална наука. Това е едно от нещата, които ми харесват в нея — споделих.
— Защо? — попита Стейси.
— Непредсказуемата човешка природа прави живота интересен. Събужда любопитството ми.
Тя се замисли.
— Изучавах психология една година. В първия гимназиален клас. Избрах този предмет на шега, но се оказа интересен… Беки стана маниачка и започна да открива у хората всеки симптом, за който научавахме. После изведнъж се отчужди от мен. Не питайте защо. Не зная. Не ме и интересува. С нея нямаме общи интереси, откакто престанахме да играем с кукли „Барби“… Не мисля, че ме влече каквато и да е медицина. Честно казано, не ми се струва достатъчно свързана с науката. Майка ми ходи при специалисти във всички съществуващи области и никой от тях не бе в състояние да й помогне. Ако реша на какво желая да посветя живота си, бих искала да бъде по-продуктивно.
— И да носи бърз резултат?
— Не непременно бърз — отвърна тя. — Просто реален. — Придърпа конската си опашка отпред и заигра с краищата й. — Какво от това, че съм неориентирана. Второ дете съм, не е ли нормално? Брат ми е достатъчно сериозен и за двама ни, знае точно какво иска: да спечели Нобелова награда за икономика, а после да натрупа милиони. Един ден ще четете за него във „Форчън“.
— Напълно ясни цели.
— Ерик винаги знае какво иска. Той е гений. На пет години прочел статия от „Уолстрийт Джърнъл“ за търсенето и предлагането и на следващия ден изнесъл лекция на тази тема в детската градина.