— Това семейна легенда ли е? — попитах.
— Какво имате предвид?
— Разказа го като нещо, което си чула от родителите си. Едва ли си спомняш случката, била си само на три години.
— Прав сте — отвърна тя. Явно бе смутена. — Мисля, че съм я чувала от баща си. Или от майка си. И от двамата. Баща ми все още често я разказва. Вероятно от него.
Мислена бележка: „Какво разказва татко за Стейси?“.
— Има ли някакво значение? — попита тя.
— Не — отвърнах. — Просто се интересувам от семейни легенди. Значи Ерик е много целенасочен.
— Целенасочен и гениален. Буквално. Той е най-умният човек, когото познавам. Но не е задръстеняк. Агресивен, упорит. Когато си науми нещо, не се отказва.
— Харесва ли му в „Станфорд“?
— Да, и преподавателите го харесват.
— Родителите ви също са учили там.
— Семейна традиция.
— Чувстваш ли се длъжна да я следваш?
— Сигурна съм, че татко би се радвал, ако случайно ме приемат.
— Не вярваш, че можеш да влезеш там?
— Не зная. Не ме интересува.
Бях седнал на известно разстояние от нея, за да не я притеснявам. Но тя се наведе напред, сякаш копнееше да бъде по-близо до мен.
— Не подценявам способностите си, доктор Делауер. Зная, че съм достатъчно умна. Не колкото Ерик, но достатъчно. Да, може би имам шанс да вляза. Това, че съм от семейството на трима изявени възпитаници, е достатъчно предимство. Но в интерес на истината, усилията за обучението ми биха били напразни. Не се стремя към интелектуални цели, не търся предизвикателства и не мечтая да трупам пари. Може би ви се струва вятърничаво, но това е истината. — Изправи гръб. — Колко време ни остава? Забравих часовника си у дома.
— Двадесет минути.
— Аха. Добре.
Започна да оглежда стените.
— Натоварен ден? — предположих.
— Не, всъщност доста спокоен. Имам среща с приятелки в Бевърли Сентър. Започнали са страхотни разпродажби. Идеален момент за малко вятърничаво пазаруване.
— Струва ми се забавно — отбелязах.
— По-скоро безумно.
— В развлеченията няма нищо лошо.
— Значи просто трябва да си живея живота?
— Точно така.
— Точно така — повтори Стейси. — Да се забавлявам.
Очите й се насълзиха. Подадох й носна кърпичка. Взе я, смачка хартията и тънките й пръсти с цвят на слонова кост я стиснаха в юмрук.
— Да поговорим за майка ми — каза тя.
Дойде при мен тринадесет пъти. По два сеанса седмично в продължение на четири седмици, а после още пет по веднъж. Бе точна, вслушваше се в съветите ми и редовно започваше с непринуден разговор за филми, книги и приятели от училище. Отлагаше неизбежното, но в края на краищата започваше да говори за него по своя воля, без настойчивост от моя страна.
Последните двадесет минути винаги бяха посветени на майка й. Нямаше повече сълзи, а само тихи монолози, които издаваха чувство за дълг. Знаех, че е била шестнадесетгодишна, когато е започнал сривът на Джоан Дос. Описа падението й като баща си — като постепенно и необратимо превръщане в жив труп.
— Всеки път, когато я погледнех, лежеше отпусната и неподвижна. Беше някак пасивна и преди да се разболее — оставяше на баща ми да взема всички решения. Тя готвеше, но той определяше менюто. Беше добра готвачка, но като че ли не я интересуваше какво приготвя. Вършеше го по задължение, без да си дава вид, че е… вдъхновена. Веднъж, преди години, намерих кутийка с рецепти, изрязани от списания. Предполагам, че някога е проявявала интерес. Но не и откакто аз самата имам спомени.
— Значи се е слушала думата на баща ти.
— На татко и на Ерик.
— Но не и твоята.
Усмивка.
— О, имам мнение по всички въпроси, но го запазвам за себе си.
— Защо?
— Установих, че е добра стратегия.
— За какво?
— За спокоен живот.
— Баща ти и Ерик карат ли те да стоиш настрана?
— Не, поне не съзнателно. Просто си говорят… по мъжки. Два велики ума, които препускат заедно напред. Ако човек опита да се намеси, би било като да скочи на движещ се влак. Добра метафора, а? Не е зле да я използвам в някое съчинение. Учителката ми по английски е много взискателна, обича метафорите.