— Преди две седмици обсъдихме чие мнение се е слушало в дома ви. Как прие майка ти…
— Нямаше никакво мнение. Превърна се в нищожество.
— Нищожество — повторих.
— Точно така. Затова бях изненадана, когато разбрах какво е направила… с Мейт. Искам да кажа, изненадах се, когато чух по телевизията. Но щом шокът отшумя, осъзнах, че е логично: крайна пасивност.
— Значи не е имало предупредителни признаци?
— Никакви. Не сподели нищо с мен. Не си взе сбогом. Онази сутрин ме повика при себе си, за да й кажа „здравей“, преди да тръгна за училище, в което нямаше нищо необичайно, често го правеше. Каза ми, че изглеждам чудесно, както винаги. Истината е, че тя се бе самоунищожила още преди да се обърне към Мейт. Медиите винаги изкарват, че той върши нещо, но ако и другите хора, на които уж помага, са като майка ми, не играе никаква роля. Не е направил нищо за нея. Тя просто не желаеше да съществува.
Посегнах към пакета с носни кърпички, но Стейси изведнъж изправи гръб и стъпи здраво на пода.
— Всичко това е невероятно жалко, доктор Делауер.
Отново говореше от позицията на безпристрастен наблюдател, както при първата ни среща.
— Да, така е.
— Беше гениална, имаше две докторски титли и можеше да спечели Нобелова награда, ако бе поискала. Ерик е наследил способностите си от нея. Баща ми е умен, но не е гений, каквато бе тя. Родителите й също бяха много умни. Имаха библиотека, не можаха да забогатеят от нея, но бяха изключително интелигентни. И двамата починаха млади. От рак. Може би мама се е бояла, че и тя ще умре рано, не зная. Помогна на Беки да повиши оценката си по математика от „среден“ до „много добър“. Щом прекрати уроците, успехът й отново се влоши.
— Престанала е да идва заради болестта на майка ти?
— Така предполагам.
Дълго мълчание. Минута до края на сеанса.
— Време е да свършваме, нали? — каза тя.
— Почти — потвърдих.
— Не. Правилата са си правила. Благодаря за помощта ви, вече се справям. В крайна сметка…
Взе книгите си.
— В крайна сметка?
— Човек никога не знае — отвърна Стейси и се засмя. — О, не се тревожете за мен. Добре съм. Какъв избор имам?
При последните пет сеанса влезе в кабинета ми готова да говори за скръбта си. Сериозно, без сълзи, детинско бъбрене за банални неща или неискрен смях.
„Полага усилия.“
Копнееше да проумее защо майка й я е изоставила, без да си вземе сбогом. Вече осъзнаваше, че има въпроси, на които никога няма да получи отговор, и все пак ги задаваше. Защо точно в нейното семейство? Защо точно на нея?
Дали майка й изобщо бе боледувала, или доктор Манитоу бе прав за състоянието й. Неволно бе дочула разговор между него и съпругата му, когато не знаели, че е наблизо. Майката на Беки казала: „О, не зная, Боб“. Неговият отговор гласял: „Повярвай ми, Джуди, физически нищо й няма. Това е бавно самоубийство“.
В същото време Стейси била в банята до кухнята им и в първия миг изпитала ярост. Негодник, как можел да говори такива неща за майка й! Но по-късно започнала да се замисля, защото никой лекар не успял да постави диагноза на майка й. Баща й твърдял, че докторите не знаят всичко и не са толкова умни, за колкото се мислят. Престанал да я води на прегледи.
„Дали това не е доказателство, че дори според него проблемът на мама е бил в главата й? Дали не се е страхувал, че при някое изследване ще изникне нещо?“ — питаше се момичето.
На единадесетия сеанс заговори за Мейт. Не била ядосана колкото баща си и Ерик. Така реагирали двамата всеки път, когато били изправени срещу нещо, което не могат да контролират — с агресивност, размахване на юмруци и желание да смажат някого.
— Баща ти иска да смаже Мейт? — попитах.
— Образно казано. Говори така за всичко, което не харесва. Когато някой се опита да го измами при важна сделка, се шегува, че ще го направи на пух и прах, ще го заличи от лицето на земята и други мъжкарски глупости.
— А ти какво мислиш за Мейт?
— Жалък неудачник. Със или без него — мама щеше да престане да съществува.
В началото на дванадесетия сеанс заяви, че няма какво повече да каже за майка си и че е по-добре да се съсредоточи върху бъдещето си. Най-сетне бе решила, че може би иска да има бъдеще.
— Нека да бъде архитектура. — Усмивка. — По пътя на елиминирането стигнах до това решение, доктор Делауер. Целта ми е да следвам архитектура в „Станфорд“. Всички ще бъдат доволни.