— Включително и ти?
— Разбира се. Няма смисъл да се захващам с нещо, ако не би ми донесло удовлетворение. Благодаря ви, че ми помогнахте да проумея това.
Бе готова да прекратим сеансите, но й предложих да се уговорим за още един. Следващата седмица пристигна с брошури от „Станфорд“ и каталог на предлаганите специалности. Прегледахме заедно учебната програма по архитектура. Увери ме, че вече е почти сигурна, че е направила добър избор.
— Ако нямате нищо против, искам да дойда отново догодина, когато стане време да кандидатствам. Надявам се да ми дадете някои полезни напътствия… ако това е част от работата ви.
— Разбира се, с удоволствие. Обади ми се, ако те измъчват някакви мисли.
— Страхотен сте — отбеляза тя. — Разговорите с вас бяха поучителни.
Не беше нужно да питам какво има предвид. Аз бях мъж, различен от баща й и брат й.
13.
Когато затворих папката, наближаваше десет часът.
Стейси бе завършила сеансите с твърдението, че е намерила цел. Сутринта баща й обаче бе намекнал, че положителният резултат е бил краткотраен. Бе обещала да ми се обади, но не го бе направила. Нормална тийнейджърска неблагодарност? Или не желаеше да ме разочарова?
Въпреки уверенията й, че е независима, не изпитвах чувство за триумф след терапията й. За тринадесет сеанса не бях успял да достигна до това, което я терзае. Предполагам, че през цялото време съм знаел, че го таи в себе си.
Дали на следващия ден щяхме да разговаряме за колежа?
Отново прелистих записките си от единадесетия сеанс, нахвърляни с безброй съкращения и стенографски символи, както бях свикнал да пиша, защото често ми се налагаше.
„Избухлив баща, враждебност към Мейт.“
„Така реагират двамата всеки път, когато са изправени срещу нещо, което не могат да контролират — с агресивност, размахване на юмруци и желание да смажат някого.“
Телефонът иззвъня.
— Доктор Делауер, преди час оставиха съобщение за вас — каза телефонистката. — Господин Фъско помоли да му се обадите, когато можете.
Името не ми бе познато. Поисках да ми го продиктува буква по буква.
— Леймърт Фъско. Помислих, че е Ленард, но записах Леймърт. — Прочете номер с началните цифри на Уестууд. — Каза, че е от ФБР.
Сградата, където се помещаваше щабът на ФБР, се намираше в Уестууд, на „Уилшър“ и „Ветеран“, на няколко преки от къщата на Рой Хейзълтън. Дали имаше нещо общо? Защо се обаждаха на мен, вместо на Майло?
Най-добре бе първо да поговоря с детектив Стърджис. Предполагах, че непродуктивните срещи от деня са го накарали да продължи да работи, и набрах служебния му номер в участъка. Нямаше го и там, и у дома, а мобилният му телефон не бе включен.
Не бях сигурен, че постъпвам правилно, но позвъних на Фъско. Плътен, дрезгав глас, който звучеше като тътрене на тежки обувки по грапав цимент, изрецитира стандартното: „Свързахте се с телефонния секретар на специален агент Леймърт Фъско. Оставете съобщение“.
— Обажда се доктор Алекс Делауер, в отговор на…
— Доктор Делауер — прекъсна ме същият глас, — благодаря, че се отзовахте толкова бързо.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Възложиха ми задача във връзка със случай, по който работите в момента.
— Кой случай?
Смях.
— В колко полицейски разследвания участвате? Не се безпокойте, докторе, зная, че сътрудничите на детектив Стърджис, вече разговарях с него. Уговорихме си среща и реших, че не е зле да се видя и с вас. Хрумна ми първо да ви се обадя лично, за да ви попитам дали имате информация, която бихте желали да споделите с Бюрото. Психологически изводи. Впрочем, аз също съм учил психология.
— Разбирам. — Излъгах. — Вече споделих малкото, което зная, с детектив Стърджис.
— Да — каза Фъско. — И той твърди същото. — Няколко секунди мълчание. — Е, все пак благодаря. Доста заплетен случай, нали?
— Така изглежда.
— Мисля, че ще се струпа куп работа за всички ни. Благодаря, че отговорихте на обаждането ми.
— Моля — отвърнах.
— Знаете ли, докторе, Бюрото разполага с доста информация в тази област.
— Коя област, по-точно?
— Психопати убийци с извратени сексуални наклонности. Имаме впечатляваща база данни.