Майло продължи да отхапва от прасковата, докато в ръката му остана само костилката. Отново вдигна кутията с мляко и го допи на един дъх. Мускулите на врата му запулсираха. Най-сетне смачка празната опаковка и каза:
— Ааа, полезно е да се пият течности.
— По-нататък? — попитах.
— След няколко минути Стейси излезе и си тръгна. Изглеждаше доста напрегната. После се появи Дос, каза, че е възникнал неотложен семеен проблем и не можел да говори с мен сега. Отвърнах със стандартното клише: „Мога ли да помогна с нещо?“. Изгледа ме, сякаш искаше да каже: „С кого се майтапиш, идиот такъв?“. Нареди на секретарката да ми запише нов час за среща и се върна в порцелановия си замък. Тя надникна в бележника си и каза: „За утре няма никаква възможност. В четвъртък устройва ли ви?“. Съгласих се. Когато слязох на паркинга, помолих пазача да ми покаже колата на Дос. Черно БМВ 850-и, с хромови джанти и забранените тъмни стъкла. Най-лъскавата кола, която съм виждал, безупречно поддържана. От гаража има само един изход и постоях там, преди да тръгна. Но Дос не излезе, така че какъвто и да е проблемът, явно го е разрешил по телефона. Сетих се за нещо: тъмното БМВ, което е забелязал Пол Улрих край пътя сутринта след убийството на Мейт.
— В Уестсайд има много такива.
— Прав си. — Стана, придвижи се с две широки крачки до хладилника, грабна кутия портокалов сок, отвори я и отпи няколко глътки. — Все пак проявих любопитство и се обадих в „Станфорд“. Намерих номера на общежитието на младия господин Дос и разговарях със съквартиранта му Чад Су. Единственото, което успях да изкопча от него, е, че напоследък Ерик изглеждал много потиснат, а от вчера не се бил прибирал в стаята си. Момчето обаче съобщило за това едва тази сутрин. Не искало да причини неприятности на приятеля си, но той не се появил на важен тест, което не било в негов стил, затова решило, че може би трябва да каже на някого. Обадило се на домашния телефон и говорило със Стейси.
— То ли ти каза всичко това?
— Вярваше, че съм от полицейския участък в Пало Алто. Защо Ерик би изживявал депресия сега, Алекс — девет месеца след смъртта на майка си и само седмица след убийството на Мейт?
— Неговата смърт е събудила спомени — предположих.
— Да. Е, така разбрах, че тази сутрин си почивал. Значи Стейси не ти се е обадила?
— Сигурен съм, че ще ми позвъни, когато нещата се изяснят.
Той отпи още сок.
— Що се отнася до БМВ-то, Улрих каза, че е било по-малък модел, като неговото — изтъкнах аз.
— Да.
Станах.
— Ще опитам да се свържа със Стейси от кабинета си.
— Това означава, че ме гониш.
— Означава, че можеш да останеш в кухнята.
— Добре — каза Майло. — Ще почакам.
— Защо?
— Нещо в това семейство ме озадачава.
— Какво?
— Струват ми се твърде потайни и уклончиви. Дос няма причина да ме разиграва… освен ако крие нещо.
Отправих се към кабинета.
— Постарай се да затвориш вратата! — извика той зад гърба ми.
Секретарката на Ричард заяви, че графикът на шефа й е претоварен и вероятността да се свържа с него днес е по-малка, отколкото да се възцари световен мир.
— Обаждам се във връзка със Стейси — казах аз. — Имате ли представа къде може да е тя?
— Проблем ли има, господине?
— Очаквах я в единадесет за сеанс, но не дойде.
— О? — Гласът й не издаде изненада. — Сигурно има обяснение… Предполагам, че все пак трябва да ви платим, докторе?
— Въпросът не е в това. Искам да се уверя, че не й се е случило нещо.
— А, разбирам. Е, вече ви казах, че господин Дос не е тук. Но видях Стейси преди малко, добре е. Не спомена да е имала уговорен час.
— Ричард я записа. Може би е забравил да й каже. Предайте му да ми позвъни, ако обичате.
— Разбира се, но той замина по работа.
— Както обикновено — отбелязах.
Кратко мълчание.
— Ще получите възнаграждението си, доктор Делауер. Дочуване.
Докато вървях обратно към кухнята, неволно си пожелах някой да му се е обадил и Майло да си е тръгнал без предупреждение. Но той все още седеше на масата и допиваше портокаловия сок с удивително спокойствие за човек, който разследва убийство, но не е попаднал на никакви улики.