— Майка ти участваше ли?
— Докато беше здрава, вземаше страната на баща ми. Но главно татко имаше думата.
— Наказваха ли Ерик?
— Татко все се заканваше… предупреждаваше го, че ще прибере ключовете от колата му, но брат ми успяваше да го омае. Всички знаехме, че няма да изпълни заканите си.
— Защо?
— Защото Ерик беше златното момче. Всеки път, когато татко му се скараше за нещо, той казваше: „Какво, нима пълното отличие не е достатъчно? Да не би да искаш да изкарам повече от хиляда и шестстотин на САТ?“. Същото беше и в „Пали Преп“. Той беше гордостта на училището. Спечели награда „Банк ъв Америка“, национална стипендия, стипендия „Пруденшъл Лайф“ и грамота за постижения в областта на науката. Участваше в отборите по хокей, фехтовка и бейзбол. Когато кандидатства в „Станфорд“, след интервюто с него професорът се обадил на директора и казал, че току-що е срещнал един от великите умове на века. Как биха могли да го накажат?
— Значи не се безпокоиш за него? — попитах.
— Не… Тревожи ме само, че не се е явил на изпита. Ерик винаги е бил отговорен. Може би просто е решил да поскита.
— Да поскита?
— Когато живееше вкъщи и не се прибираше по цяла нощ, понякога си идваше с кални обувки и мръсни дрехи. Със сигурност зная, че веднъж е спал на открито. Беше преди около година, докато си беше у дома, за да се грижи за мама. Стаите ни са една до друга и когато си дойде, се събудих и отидох да видя какво става. Носеше палатката си, раница на гръб и пакет чипс, пеперони или нещо подобно. Попитах го: „На самотен пикник ли си ходил?“. Ядоса се и ме изгони от стаята си. Може би и снощи е бил на туризъм. Около Пало Алто има доста подходящи места. Може би просто е искал да излезе от града и да погледа звездите. Преди време се интересуваше от астрономия, купи си телескоп с всякакви скъпи филтри и други принадлежности.
Усетих я как затаи дъх.
— Какво има, Стейси?
— Просто си спомних… Имахме куче, жълтеникав мелез. Казваше се Хелън, бяхме я взели от приют. Ерик я водеше със себе си на дълги разходки, а когато остаря и краката започнаха да не я слушат, направи количка и я возеше. Струваше ми се смешно, но не и за брат ми, за него бе напълно сериозно. Тя умря година преди мама. Ерик прекарваше навън с нея цели нощи. Сигурно това е обяснението. Когато го попитах защо, той ми отговори, че най-добре размишлява нощем в планината. Напоследък е малко напрегнат и навярно е опитал да се справи по този начин. Що се отнася до теста, възможно е да се е споразумял с професора. Ерик може да убеди всекиго във всичко.
— Защо е напрегнат?
— Не зная. — Дълго мълчание. — Добре, истината е, че брат ми изживява труден период. Заради мама. Още когато я загубихме, той го прие много по-тежко от мен. Сигурно баща ми ви е казал друго. Така ли е?
„Синът ми преодолява гнева, като организира всичко… Според мен това е страхотен начин за справяне със стреса… Така човек може да надникне в себе си и да открие защо се чувства потиснат, а после да продължи напред.“
— Не сме разговаряли подробно за Ерик — отвърнах.
— Но зная — увери ме тя. — Татко мисли, че аз съм тази, която има проблеми, защото се представям по-слабо в училище. Докато Ерик успява да прикрива чувствата си, като поддържа добър успех, стреми се към нови постижения и говори това, което баща ми очаква да чуе от него. Но аз виждам какво се крие зад това поведение. Той го изживя много по-трудно. Когато мама почина, аз вече бях плакала достатъчно, докато Ерик се бе преструвал, че всичко е наред. Казваше, че тя ще се оправи. Седеше до леглото й и играеше на карти с нея. Държеше се шеговито, сякаш нямаше нищо сериозно. Като че ли просто бе настинала. Мисля, че все още не го е превъзмогнал напълно. Може би новината за доктор Мейт е събудила спомените.
— Ерик говореше ли за Мейт?
— Не. Всъщност не сме се чували от няколко седмици. Понякога ми пише по електронната поща, но от известно време нямам вести от него… Веднъж, няколко дни преди нейната смърт, Ерик влезе в стаята ми и видя, че плача. Попита защо и когато му казах, че е заради мама, просто не го прие, нахока ме и ме нарече хленчеща глупачка. Твърдеше, че ако се предадем, няма да постигнем нищо, че не бива да бъда такава егоистка и да мисля за собствените си чувства. Използва израза „да се самосъжаляваш“. Според него бе важно да помисля за чувствата на мама. Всички трябвало да имаме положителна нагласа, да не падаме духом.