— Бил е твърде суров с теб — отбелязах аз.
— Нищо необичайно. Често ми се кара, такъв е характерът му. Макар и гений с мозък като безотказна машина, в емоционално отношение брат ми е дете. Може би реагира със закъснение и едва сега постъпва по обичайния начин, когато е разстроен. Мислите ли, че трябва да се безпокоя за него?
— Не, но мисля, че решението ти да се обадиш на баща си е било правилно.
— Когато влязох и заварих онзи детектив при него… Знаете ли какво направи татко? Резервира чартърен полет и замина за Пало Алто. Изглеждаше разтревожен. Това вече истински ме обезпокои.
— Не се ли тревожи често?
— Никога. Според него паниката е признак на глупост.
Помислих си: „А липсата на безпокойство е характерна за психопатите“.
— Значи си сама у вас? — заинтересувах се.
— Само за два дни. Свикнала съм, баща ми често пътува. А и Джизела, домашната помощница, идва всеки ден.
Връзката прекъсна за миг при последното изречение.
— Къде си в момента, Стейси?
— До плажа, на някакъв голям паркинг. Сигурно съм дошла с колата си, след като тръгнах от офиса на татко — засмя се тя. — Дори не си спомням. Много странно.
— Кой плаж? — попитах.
— Хм, ще видя… Наблизо има голяма табела с надпис… Топанга… Топанга Бийч. Изглежда приятно място, доктор Делауер. Движението по магистралата е натоварено, но не виждам никого на пясъка… освен един човек, който върви близо до водата… като че ли търси нещо… държи някаква машинка… прилича на детектор за метал… познавам този плаж, вижда се от офиса на татко.
Гласът й прозвуча вяло, почти сънено.
— Стой там, Стейси, ще дойда при теб след двадесет — двадесет и пет минути.
— Няма нужда — увери ме тя с леко превзет тон.
— Присмиваш ли ми се, Стейси?
Мълчание. Щракване. Помислих, че е затворила. Но след миг каза:
— Е, добре. Защо не? Няма къде другаде да ходя.
Карах твърде бързо, размишлявайки за Ерик. Гениален, амбициозен индивидуалист, свикнал да налага волята си. Единственият, намерил начин да се изплъзва от контрола на Ричард. Стараел се да показва самообладание, но дълбоко в себе си е бил разстроен поради безсилието да постигне това, на което е държал най-много: оцеляването на майка му.
Бил е близък с баща си, който презира Мейт и открито изразява омразата си.
Ерик. Планинар, който изчезва от къщи, когато пожелае, и познава местностите, подходящи за туризъм. Скрити, уединени кътчета — като неасфалтирания глух участък от Мълхоланд.
Дали е толкова агресивен, че да прояви насилие? И достатъчно умен, за да заличи напълно следите си?
Докъде ли стига синовната му преданост?
След смъртта на жена си Ричард е опитал да се свърже с Мейт, но той не е отговорил на обажданията му. Дали Джоан го е предупредила за характера на съпруга си? Навярно е предвидила, че Ричард ще се съпротиви срещу решението й, и именно затова го е запазила в тайна и от него, и от децата си.
А ако Доктор Смърт е отговорил на обаждане от Ерик?
Нещастно, страдащо момче, пожелало да разговаря с него за кончината на майка си. Дали у Мейт се е пробудило лекарско състрадание, което го е накарало да откликне на зов за помощ?
Тъмно БМВ, паркирано край пътя.
Взема назаем колата на татко…
Докато се движех на запад по „Сънсет“, неведнъж преповторих тези разсъждения. Нямах намерение да ги споделям с Майло или с когото и да било, но не стигнах до нито един елемент, който да не съвпада.
Червен светофар до „Мандевил Кениън“ ме накара да спра със севилята, но умът ми продължи да препуска напред.
Стейси ми бе дала доста изразително описание за брат си: гениален ум, съчетан с емоционална незрялост.
Можех да добавя към това и напиращ младежки гняв. Идеалните условия за комбинацията от умело планиране и безразсъдна дързост, довела до превръщането на кафявия микробус в касапница на колела.
Счупен стетоскоп… „Беоулф“. „Щастливо пътуване, болно копеле.“
Героят убива дракона, като в мит или видеоигра.
Имаше нещо детинско в поставянето на играчката в книга с откъснати страници, проникването в апартамента на Мейт и съдържанието на бележката. Самите послания издаваха първично влечение към игри, но в съчетание с интелект, който започваше да ме плаши до смърт.