Къде бе прекарал Ерик миналата неделя? Лесно бе да дойде от Станфорд до Ел Ей, по всяко време на деня имаше полети от Сан Франциско. Не би представлявало проблем за който и да е студент с кредитна карта. Напълно възможно бе да е пристигнал, да е изпълнил замисъла си и да се е върнал на лекции, сякаш нищо не се е случило.
Но за първи път идеалният студент бе пропуснал изпит. Дали го измъчваха угризения заради стореното? Или друг стресиращ фактор го е подтикнал да наруши съвършения порцеланов имидж на семейство Дос?
Ричард бе отлетял за Станфорд и бе оставил Стейси сама. Сега момичето седеше в колата си до плажа, самотно и загубило представа къде се намира. Имах натрапчивото чувство, че винаги е била самотна. Като дете, което не плаче и мълчаливо страда от липса на внимание.
Зад мен изсвири клаксон. Вече светеше зелено, а аз не потеглях, потънал в забрава като Стейси. Явно бе заразно.
Профучах напред, внимавайки да не се увлека. Подобни размисли не се отразяваха добре на душевното равновесие. Освен това Майло имаше други заподозрени.
Рой Хейзълтън. Дони Мейт.
Ричард Дос.
Никой от изброените? Не бе моя работа. Крайно време бе да се съсредоточа върху дейността, за която държавата ме смяташе компетентен да извършвам.
Лесно намерих Стейси. Малкият бял мустанг купе, обърнат срещу водата, бе една от няколкото коли на паркинга, успореден на плажа. Бе настъпил отлив и над дългата бежова ивица край ярките сини води сияеше безоблачно небе. Океанът бе красив, но опасен. Когато свих от магистралата и паркирах до нейната кола, видях човека с детектора за метал, който бе коленичил на пясъка на стотина метра разстояние и се взираше в някаква находка.
Колата на Стейси бе с вдигнати стъкла. Когато слязох от севилята, прозорецът откъм шофьорската седалка се отвори. Тя седеше с ръце на волана и ме погледна, без да ги отмести. Лицето й бе по-слабо, отколкото преди шест месеца. Бузите й изглеждаха хлътнали, имаше тъмни кръгове под очите и няколко пъпки. Не бе гримирана. Черните й коси бяха вързани на конска опашка с червен ластик.
— Не знаех, че лекарите все още правят домашни посещения. — Лека усмивка. — Или плажни. Сигурно сте ме сметнали за смахната, когато ви казах, че не помня как съм се озовала тук. Извинявайте, че ви накарах да дойдете.
Мъжът с детектора за метал се изправи и се обърна с лице към нас. Сякаш слушаше разговора ни. Но, разбира се, не можеше да ни чуе, беше твърде далеч, а шумът на вълните заглушаваше всичко.
Преди да отговоря, Стейси попита:
— Защо дойдохте, доктор Делауер? Особено след като ви се сопнах.
— Исках да се уверя, че си добре.
— Хрумнало ви е, че ще направя някоя глупост?
— Не — отвърнах. — Стори ми се разтревожена за Ерик. Останала си сама. Ако мога да помогна с нещо, за мен ще бъде удоволствие.
Прикова поглед в побелелите кокалчета на пръстите си.
— Много мило, но… добре съм… Не, не е така. Побъркала съм се. Дори кучето ни беше побъркано.
— Хелън.
Стейси кимна.
— Едва влачеше двата си крака, а Ерик я дърпаше в онази количка. Затова ли шофирахте чак дотук? Защото сте си помислили, че съм откачила?
— Не — уверих я, — мисля, че си доста проницателна.
Тя се обърна, изгледа ме с недоумение и се засмя.
— Може би трябва да стана психолог. Като Беки. Не че тя някога ще стане. С мъка ще завърши училище. Едва ли доктор Манитоу и съдийката са доволни…
— Като че ли си им ядосана — отбелязах аз.
— Така ли ви се струва? Нищо подобно. Малко съм сърдита на Беки, защото се прави на важна и дори не ме поздравява. Може би си отмъщава на мен заради Ерик. Преди време той ходеше с Алисън, но я заряза… Беше отдавна… Какво ме накара да заговоря за това?
— Може би си си мислела за него.
— Не, всъщност мислех за Хелън. След като ви разказах за нея по телефона, си спомних доста случки. — Смях. — Беше най-тъпото куче на света, доктор Делауер. За тринадесет години не успяхме да я дресираме. Когато чуеше команда, просто си седеше и ни зяпаше с изплезен език. Ерик я наричаше „безмозъчно четириного от галактиката на идиотите“. Нахвърляше се върху него и започваше да го ближе и той казваше: „Поумней най-сетне, кучко“. Но започна да я храни, да я разхожда и да чисти след нея, защото татко беше твърде зает, а мама проявяваше пълно безразличие. Удължи живота на Хелън с онази количка, която измайстори. Татко предложи да я приспят завинаги, но брат ми не искаше и да чуе. Накрая тя започна да прави бели дори в количката и се наложи да я изнася навън на ръце. Всеки път ругаеше, докато веднъж отново я взе със себе си на среднощна разходка. Тя беше жалка гледка — с изгнили венци и проскубана козина, и все пак, когато тръгнаха, изглеждаше радостна, сякаш искаше да каже: „Ура, ново приключение“. Но ги нямаше цяла нощ и на сутринта Ерик се прибра сам. — Стейси се обърна към мен. — Никой не каза нищо по този повод. Няколко дни по-късно мама почина.