Скръсти ръце и се прегърби, сякаш бе вързана в усмирителна риза.
— Разбира се, че болката е била мъчителна, но…
Стейси прехапа долната си устна и поклати глава.
— Но какво? — подканих я аз.
— Въпреки тази болка апетитът й не изчезна. По-рано имаше страхотна фигура. И двамата ми родители се гордееха с физиката си. Носеха оскъдни бански. Понякога беше смущаващо. Спомням си, че веднъж семейство Манитоу бяха дошли да поплуват заедно с тях в басейна. Мама и татко се опипваха във водата, а доктор Манитоу ги гледаше с изумление, като че ли се канеше да каже: „Какво безсрамие!“. Може би им е завиждал, че все още изпитват влечение един към друг. Баща ми се хвалеше пред всички, че двамата винаги ще си останат деца. После мама просто… се превърна в плондер. — Стейси направи няколко тежки крачки, спря се и примигна, за да сдържи сълзите си. — Какъв смисъл има да продължавам да говоря за това? Вече я няма… Трябва да запомня хубавите моменти, нали? Защото тя беше добра майка… зная това. — Приближи се към мен. — Всички казват да загърбя миналото и да продължа напред. Но накъде да поема, доктор Делауер?
— Ще ти помогна да решиш. Нали затова съм тук?
— Да, тук сте.
Хвърли се на врата ми и пръстите й сграбчиха яката ми. От косите й лъхаше сладникав аромат на кайсиев шампоан, който погъделичка ноздрите ми.
Ако някой ни гледаше отдалеч, би ни взел за влюбени, които се разхождат край брега.
Реакцията на професионалист бе да се отдръпна, но направих компромис. Леко я потупах по гърба с едната си ръка, без да помръдна другата. По-рано това се смяташе за нормално при терапия, докато не се намесиха юристите.
Задържах я в прегръдката си възможно най-кратко и внимателно отместих ръцете й.
Тя се усмихна. Продължихме разговора си. Вървяхме в крак и поддържах достатъчно разстояние помежду ни, че ръцете ни да не се докосват.
— Колежът — засмя се тя. — За това трябваше да говорим сутринта.
— Колежът не е цялото ти бъдеще, но е част от него — изтъкнах аз. — Част от отговора на въпроса: „Накъде?“.
— Малка част. Какво толкова, ще зарадвам татко, като кандидатствам в „Станфорд“. Ако ме приемат, ще уча там. Защо не? Все някъде трябва да следвам. Не съм разглезена хлапачка. Зная, че съм късметлийка, защото баща ми може да си позволи да плаща за обучението ми в такъв колеж. Но има и други неща, за които трябва да поговорим, нали? Ако ми вярвате, че няма да ви вържа тенекия, мога да дойда утре… стига да имате време.
— Имам. Какво ще кажеш за след училище, в пет следобед?
— Добре — съгласи се тя. — Много ви благодаря. Време е да се прибирам, да проверя дали татко се е обаждал. Може би е намерил Ерик. Нищо чудно брат ми да е нахълтал в общежитието и да му се е развикал, че е летял дотам да го търси.
Тръгнахме в обратната посока.
Когато се върнахме до мустанга, Стейси каза:
— Наистина ви моля да продължите да работите с полицията. Мислете за себе си.
Чудесно хлапе.
Проследих колата й с поглед, когато тръгна по магистралата, и поех към къщи по-спокоен.
16.
Когато се прибрах, Робин бъркаше нещо на печката в голяма синя тенджера на бели точки. Спайк лежеше в ъгъла и блажено смучеше огромен кокал.
— Изглеждаш уморен — каза тя.
— Натоварено движение.
Целунах я по бузата и надникнах в тенджерата. Парчета агнешко, моркови, сушени сливи и лук. Носът ми се изпълни с мирис на подправки, а очите ми се насълзиха от парата.
— Нещо ново — каза Робин. — „Тахине“. Взех рецептата от един приятел, който ме снабдява с кленов материал.
Загребах лъжица, подухах и опитах.
— Фантастично, благодаря, благодаря, благодаря!
— Гладен ли си?
— Умирам от глад.
— Нито спиш, нито се храниш както трябва — въздъхна тя. — Натоварено движение? Къде си ходил?
Казах й, че се наложи да се срещна с пациентка до плажа.
— Спешен случай?
— Така предполагах, но разреших проблема.
Плъзнах ръце надолу по гърба й, повдигнах я и я качих на плота.
— Какво е това? — попита тя. — Страст сред тенджерите и тиганите, мъжки еротични фантазии?
— Може би по-късно. Ако си послушна. — Отидох до хладилника, извадих бутилка бяло вино и налях две чаши. — Първо ще празнуваме.