— Какъв е поводът?
— Без повод — отвърнах. — Точно в това е смисълът.
Останалата част от вечерта премина спокойно, без обаждания от Майло или от когото и да било. Опитах се да си представя живота без телефон. Преядохме с агнешко и пихме достатъчно вино, за да замъгли разсъдъка ни. Идеята да се любим остана на заден план, изглежда, и двамата бяхме доволни просто да бъдем заедно.
Седяхме на дивана, хванати за ръце, без да се движим или говорим. Дали вечерите ни щяха да преминават така, когато остареем? Тази перспектива ми се стори страхотна.
Изведнъж нещо в атмосферата се промени и започнахме жадно да си разменяме ласки, да се целуваме и да се докосваме. След няколко мига бяхме голи и притиснати един към друг на пода. Пълзяхме на колене и лакти, мускулите ни се напрягаха и заемахме чудновати пози.
Накрая се озовахме в леглото. После Робин взе душ, заяви, че иска да поработи, и попита дали имам нещо против.
Когато отиде в ателието си, аз седнах на голямото кожено кресло и прегледах няколко списания на фона на музика на хавайска китара. Почти успях да забравя за грижите си. Но след малко отново се замислих за Стейси, Ерик и Ричард. Деградацията на Джоан Дос.
Хрумна ми на следващия ден да се обадя на Джуди Манитоу и да попитам дали е забелязала нещо ново, откакто ми се бе обадила. Лоша идея. Стейси би приела това като клюкарстване зад гърба й. Самата тя ми бе дала да разбера, че семействата Дос и Манитоу са били нещо повече от добри съседи. Джоан бе давала частни уроци на Беки, Ерик бе скъсал с Алисън, а Беки и Стейси бяха прекратили приятелството си.
Боб бе гледал с неодобрение проявите на интимност между Ричард и Джоан.
Джуди и Боб имаха проблеми с дъщеря си Беки и все пак се бяха загрижили за Стейси толкова, че да склонят баща й да се обърне към мен.
Не му бяха препоръчали терапевта на дъщеря си, защото избягваха обвързване между семействата. Дали двамата теглеха черта между проблемите на своето дете и тези на чуждото, или Беки бе предпочела така? Преди малко Стейси бе споделила с мен, че тя дори не я поздравява.
Станах и си налях пръст „Чивас“. В комбинация с виното, което бях изпил, това превиши обичайната ми доза алкохол. Някакъв хавайски виртуоз свиреше глисандо в тоналност „до“ и направо започнах да си представям палми.
Допих скоча и си сипах още един.
В сряда сутринта се събудих със заслужено главоболие, обложен език и парене в очите. Робин вече бе станала и бе отишла в ателието. Не усетих мириса на кафето, което очаквах да е приготвила.
Взех едноминутен душ, залитайки се облякох и потърсих сутрешния вестник. Робин толкова бе бързала да започне работа, че бе забравила да го прибере. Взех го от прага.
На първа страница имаше крещящо заглавие:
Санта Моника. Когато Грант Кюглер, собственик на художествената галерия „Праймъл Имиджис“ на Колорадо авеню влязъл там снощи да разопакова нова инсталация, открил неочакван подарък до задния вход — пакет от амбалажна хартия, съдържащ оригинална, неподписана картина, която представлявала копие на „Урок по анатомия“ от Рембранд. Разликата между тази версия и оригинала била, че на картината бил изобразен Доктор Смърт в двойствена роля — на извършващия дисекция и на разрязания труп.
„Не е творба на майстор — каза Кюглер. — Все пак личи, че художникът е компетентен. Нямам представа как се е озовала до задната ми врата. Не съм ценител на репрезентативното изкуство, въпреки че този израз на обществена позиция ми се струва забавен.“
По-нататък в статията се цитираше „източник от полицията, пожелал да остане анонимен“, който заявил, че „интригуващи прилики между картината и състоянието, в което е открит трупът на Елдън Мейт, пораждат въпроси относно самоличността на художника и мотивите за оставянето на портрета“. Бе добавено, че картината е предадена на силите на реда.
Представих си как няколко яки мъже се опитват да оковат рамката с белезници. Запитах се кога ли ще се обади Майло. Бях изпил половин чаша кафе, когато телефонът звънна.
— Предполагам, че четеш вестници — каза той.
— Изглежда, господин Нулева толерантност е пристигнал в града.
— Опитах се да намеря нещо във връзка с онази статия от Колорадо, която ми даде. Никой не познава този човек, липсва договор за наемане на сградата, в която е подредил изложбата си. Била полуразрушена фабрика, сред чиито останки растели бурени. Не зная дали художникът не я е използвал и за жилище. Не е известен на полицията в Денвър, а авторът на материала не си спомня друго, освен че Нулева толерантност приличал на клошар и не отговорил на въпросите му, само му посочил към картините си с пръст и се отдалечил. Взел го за ненормален. Затова е нарекъл творбите му „аутсайдерско изкуство“.