— Клошар.
— С дълга коса и брада. Според критика е нешлифован талант. Каза същото като галериста — че не си пада по репрезентативното изкуство. Предполагам, в художествените среди това означава, че ако знаеш как се рисува, не ставаш за нищо.
— Тогава защо е отишъл на изложбата на Нулева толерантност?
— От любопитство. Бил заинтригуван. Не успях да изкопча от него дори как е разбрал за нея. Може би художникът му е изпратил покана по факса. Нямало много хора и никой не си купил картина. Оттогава не бил виждал автора и нямал представа какво е станало с творбите му.
— Е, знаем къде се намира една от тях — напомних му аз. — Може би брадатият клошар е същият, когото е изгонила госпожа Кронфелд. Възможно е той да е Дони Салсидо-Мейт.
— Мина ми през ум — сподели Майло.
— Имаш ли представа къде се е намирал Дони, когато се е състояла изложбата?
— Не, но не е бил в затвора. Арестували са го четири месеца по-късно.
— Майка му твърди, че живее на улицата — казах аз. — Може би е тръгнал на изток, стигнал е до Колорадо и там е намерил свободна сграда, в която да твори. Странно е, че тя не спомена да е имал някаква дарба. Явно не желаеше да говори за него.
— Позвъних в мотела, но вчера си е тръгнала. Мислиш ли, че Дони е нарисувал баща си като разрязан труп, а после е решил да разиграе сцената?
— Възможно е картината да е била опит за установяване на връзка. Искал е да блесне и да привлече вниманието на таткото, но отново е бил отхвърлен.
— Защо е оставил картината в галерията?
— Той е художник, стреми се към слава. Избрал е точно тази картина като най-провокираща. Останалите са били просто портрети на баща му, а в „Урок по анатомия“ той лежи на масата за дисекции.
— Вижте какво направих с баща си. Хвалба.
— Също както бележката и счупената слушалка.
— От друга страна — каза Майло, — възможно е Нулева толерантност да е просто гладуващ художник, измислил хитър начин да добие популярност. Възползва се от убийството на Мейт, за да вдъхне живот на замиращата си кариера. Ако е така, е постигнал целта си, за него се говори на първа страница на вестника и това вгорчава живота ми. Ако утре се появи по телевизията с импресарио и говорител, можем да зачеркнем всички психологически разсъждения.
— Може би си прав — съгласих се аз. — Тук е Ел Ей. Но ако не се разкрие, и това би означавало нещо.
Три секунди мълчание.
— Впрочем картината е сложена на централно място в хранилището за доказателства. Искаш ли да я видиш?
— Разбира се — отвърнах. — Почитател съм на репрезентативното изкуство.
17.
— Не е зле, но не може да се сравнява с Рембранд — отбелязах аз.
Майло прокара пръст по горната част на платното. Бяхме в общото помещение на отделите „Обири“ и „Убийства“ на втория етаж на участъка в Западен Ел Ей. Пет-шест детективи седяха приведени над бюрата си и ни хвърлиха любопитни погледи, когато Майло сложи картината на стола си.
Шедьовърът на Нулева толерантност бе в кафяво-черна гама и върху мрачния фон се открояваше само розовата плът на разрязаната лява ръка на трупа върху масата за дисекции.
Мъртвецът имаше надменното лице на Елдън Мейт. Макар и посредствен, художникът бе успял да го пресъздаде правдиво. Седем мъже с екстравагантно облекло се бяха струпали около масата и наблюдаваха дисекцията с академично равнодушие. Лекторът, също с лицето на Мейт, бе с черна мантия, бяла дантелена яка и черен цилиндър и плъзгаше скалпела по ръката с израз на отегчение.
В оригиналната творба гениалният художник бе изобразил сцената, без жестокостта да бъде натрапчива. Пародията акцентираше върху нея. Бе нарисувана с гневен замах и напластяване на боя, което придаваше релефност на изображението.
Картината не бе голяма, шестдесет на тридесет сантиметра. Очаквах нещо далеч по-мащабно.