Съзнателно смаляване на Мейт?
Майло вдигна купчина съобщения от бюрото си и ги остави да паднат в безпорядък.
— Кюглер, търговецът на картини, ме тормози цял ден. Изведнъж е започнал да харесва реализма.
— Може би е получил предложение — предположих. — Има хора, които биха платили прескъпо дори за рокля, залята със синя боя.
Звънна телефон. Чу се щракване и нечий смях. В стаята се носеше мирис на изкипяло кафе и пот.
— Обаждат се и водещи на глупави телевизионни предавания, които искат да ме интервюират. В шест сутринта получих изрично предупреждение от началниците да държа езика си зад зъбите.
— Нулева толерантност успя да си купи малко слава — казах аз. — Питам се докога ще се задоволи с това.
— Искаш да кажеш, че ще търси още реализъм?
Свих рамене.
— Е — каза той, — досега не е направил гаф. — Потупа по ръба на картината. — Нито един отпечатък. Може би си прав, че си имаме работа с изключително съобразителен психопат. — Завъртя картината към мен. — Докато я гледаш, хрумва ли ти нещо ново?
— Не — отговорих. — Гняв към Мейт. Двойствено отношение към него. Не е нужно да ти го казвам.
Телефонът му иззвъня.
— Стърджис… О, да, здравей. — Лицето му засия като запален фенер. — Така ли? Благодаря. Кога?… Разбира се, че е удобно. Доктор Делауер е при мен… Да, страхотно. — Когато затвори, каза: — Пръстът на съдбата. Беше Петра. Добрала се е до нещо за Дони. На път е към съда в Санта Моника, ще се отбие след десет минути. Да я почакаме пред входа.
Стояхме на тротоара пред участъка. Майло крачеше нервно и пушеше „Типарило“, а аз си мислех за семейство Дос.
Петра Конър пристигна с черен „Акорд“, паркира в червената зона и слезе с обичайната си пъргавина. Никога не бях я виждал с цивилно облекло. Този път беше с тъмносин костюм, който подчертаваше стройната й фигура и изглеждаше твърде скъп за бюджета на полицейски детектив. Носеше черни сандали със средно висок ток. Черните й коси бяха късо подстригани, както обикновено, а на рамото й бе преметната черна дамска чанта от кожа като на изтъркано рокерско яке. Под сакото й не се виждаше револвер. Навярно оръжието й бе в чантата.
Слабото септемврийско слънце придаваше приятен оттенък на светлото й лице със заострена брадичка и правилен нос. Бе привлекателна, но нещо в осанката й сякаш предупреждаваше: „Стой далеч от мен“. Всеотдайността, с която бе следила възстановяването на Били Стрейт, ми бе разкрила топлотата, която се таеше зад подозрителните й кафяви очи. Но сам бях доловил това. Петра държеше да бъде приемана като хладнокръвен професионалист и никога не говореше за себе си. Досещах се, че е преодоляла доста пречки, за да се издигне до положението, което заемаше.
— Здравейте — каза тя, усмихна ми се и осъзнах, че очаква да кажа нещо.
— Как е нашето момче?
— Чудесно, доколкото зная. Пълен отличник е и се представя добре дори на тестовете за следващия клас. Удивително, като се има предвид, че повечето неща, които знае, е научил от улицата. Природен интелект, както каза ти в началото.
— А язвата му? — попитах.
— Бавно минава. Не иска да взема лекарства, но се примирява. Завързал е няколко приятелства. Най-сетне. С други „будни деца“, както се изразява директорката. Госпожа Адамсън се тревожи, че не иска да прави нищо друго, освен да учи, да чете и да си играе на компютъра.
— С какво би предпочела да се занимава?
— Не мисля, че има предвид нещо конкретно… просто се безпокои. Дали има правилен подход. Като че ли чувства нужда да ми докладва. Обажда ми се всяка седмица.
— Хей, ти си представител на закона — изтъкнах аз.
Лека усмивка.
— Зная, че е привързана към хлапето. Успокоявам я, че всичко ще бъде наред.
Тя примигна, очаквайки потвърждение.
— Добър съвет — уверих я.
На бузите й се появиха кръгове руменина.
— Обграден е с достатъчно внимание. Може би прекалено, като се има предвид, че е самотник по душа. Сам го посещава всеки петък, води го във Венис през уикенда и са прекарали цяла седмица в Сан Марино, а после са били в увеселителен парк. Как ти се струва това?
— Опознава различни култури. Сигурен съм, че не е твърде много за него.
— Да… добре. Ако възникне проблем, предполагам, че мога да ти се обадя.
— По всяко време.
— Благодаря. — Обърна се към Майло. — Зная, че нямаш търпение. — Извади от кожената чанта някаква папка. — Ето информацията за твоя господин Салсидо. Оказа се, че е наш стар познайник. Във връзка с проектите за обновление на Холивуд съветничката от местната управа Голдстейн ни нареди да държим самонастанилите се под око. Отряд „Клошар“, както наричахме групата, натоварена с тази задача, просъществува месец. Името на Салсидо изникна от един от файловете им. Няма арест, просто са го засекли в бордеите при проверка за наркотици или други улики за престъпна дейност. Не открили нищо, изготвили са доклад само за да угодят на съветничката.