Майло отвори папката.
Петра продължи:
— Салсидо живеел в изоставена сграда до Уестърн и Холивуд. Онази с високия бордюр отпред, мисля, че става за снимачна площадка на някой филм на Луиз Мейер. После видели, че има криминално досие, и отбелязали това в доклада.
— Парите от данъците ни не отиват на вятъра. — Майло прелисти съдържанието на папката. — Сам ли е живеел?
— Щом не е отбелязано, че е имал съквартирант, най-вероятно да.
— Тук пише, че е открит в стая, пълна с отпадъци.
— Както виждаш, твърдял е, че има доходна работа, но не е успял да го докаже. Описали са го като душевноболен, вероятно наркоман. Предложили му да се обърне към център за подпомагане на зависими от наркотици, но отказал.
— Защо не са го арестували?
— Без оплакване от собственика на сградата няма основание. Тази сутрин отскочих дотам, но я е напуснал. Вече никой не живее на това място. Има само строителни работници, голям проект за реконструкция. Съжалявам, че не успях да разбера повече.
— Хей, и това е нещо! Благодаря ти, че си отделила време — каза Майло. — Самонастанил се е в… — Знаех, че си мисли за изоставената сграда в Денвър. Отново прелисти страниците. — Не са ли го снимали?
— Отряд „Клошар“ не носеше фотоапарати. Но погледни накрая, от областния затвор „Марин“ ми изпратиха една снимка. Не е особено качествена.
Майло я откри, разгледа я и ми я подаде.
Дони Салсидо-Мейт, осъден на лишаване от свобода. На врата му висеше табела с номер, а очите му под смръщените вежди имаха странен блясък, който може би издаваше лудост, а може би — просто отвращение от обстановката.
Беше с дълги, разрошени коси, но гладко обръснат. Имаше светла кожа, както бе казала Гилерма Салсидо. Лицето му бе топчесто, с увиснала брадичка. Доста вероятно бе зад незабележимите му черти да се крие предизвикателна натура. Преждевременни бръчки. Ранни белези на старост.
Приликата му с лицето на мъртвеца от картината бе поразителна. Гилерма Салсидо-Мейт бе права, че Дони е одрал кожата на баща си.
Майло продължи да чете.
— Твърдял, че работи в салон за татуировки на Булеварда, но не могъл да си спомни в кой.
— Проверих на няколко места. Никой не го познава. Но надзирателят от „Марин“ каза, че направил татуировки на неколцина затворници, вероятно така си е спестявал неприятности.
— Какви неприятности? — попитах.
— В затворите се оформят враждуващи лагери — обясни тя. — Човек трябва да застане на нечия страна, иначе се излага на опасност, освен ако има какво да предложи. Салсидо е продавал изкуството си, но надзирателят каза, че никой не го е искал в бандата си, защото са го смятали за смахнат.
— Татуировки — каза Майло. — Значи обича да рисува.
Петра кимна.
— Прочетох за картината. Мислите ли, че е той?
— Изглежда доста вероятно.
— Какво представлява творението?
— Не бих го закачил в трапезарията си. — Майло затвори папката. — Ти си художничка, нали?
— Не съм.
— Стига, виждал съм твои картини.
— В миналото — уточни тя.
— Искаш ли да я видиш?
Тя погледна часовника си.
— Разбира се, защо не?
Задържа картината на ръка разстояние от лицето си. Присви очи. Завъртя я и огледа ръбовете. Сложи я на пода, отдалечи се на няколко метра, а после се върна да я разгледа отново по-отблизо.
— Не е пестил боя — отбеляза тя. — Изглежда, е работил бързо. Може би е използвал и нож за плътно нанасяне, освен четка… тук е действал… припряно, но не небрежно, композицията е доста добра. Пропорциите са почти идеални. — Обърна се с гръб към картината. — Изказвам само предположение, но забелязвам вариране между занаятчийско търпение и действане със замах. В някои моменти старателно е планирал всичко, а в други се е предавал на пориви.