Майло се намръщи и ме погледна.
— Както и да е — каза Петра, — стига толкова изкуствоведска критика.
— Какво означава това? — попита я той. — Търпение, търпение, а после изведнъж отприщване на енергия.
— Че е като повечето художници.
— Забелязваш ли някакъв талант?
— О, разбира се! Не е гениален, но може да мине за добър. Явно е и много амбициозен, щом се е заловил да пресъздаде картина на Рембранд.
— Рембранд и татуировките — изтъкна Майло.
— Щом Салсидо е татуирал съкилийниците си достатъчно добре, за да си спести неприятности, значи го бива. Работата върху кожа е предизвикателство, човек трябва да свикне с нееднаквата плътност на епидермиса, с движението и съпротивлението на иглата.
Петра се изчерви.
Майло се усмихна.
— Няма да любопитствам.
Тя отвърна на усмивката му.
— В гимназията. Е, трябва да вървя. Дано съм успяла да помогна.
— Задължен съм ти, Петра.
— Със сигурност ще поискам нещо в замяна. — Премести чантата си на другото рамо и тръгна към стълбите. — Жалко, че не мога да ти обещая, че ще държим Салсидо под око, Майло, но знаеш как е. Извинявайте, че ви оставям.
— Късмет в съда — пожела й той.
— По всяка вероятност няма да ми бъде нужен. Безинтересно дело, прехвърлено в Санта Моника, защото централният съд е претоварен с нашумели случаи. Подсъдимият е неприятна личност, а служебният адвокат е неопитен, със списък от дела, дълъг колкото „Английският пациент“. Днес ще триумфирам. Радвам се, че се видяхме, докторе. Ще се чуваме във връзка с Били.
Върнахме се до бюрото на Майло. Докато разговаряхме с Петра, към купчината съобщения бе добавено още едно.
— Отново агент Фъско. Сигурно новината за картината е събудила жаждата му за внимание.
Майло остави съобщението и погледна към другия край на стаята. Детективите Корн и Деметри вървяха към нас. Спряха се до бюрото с гневни изражения, сякаш то бе бариера по пътя им към свободата. Майло ни запозна. Сковано кимнаха, без да ми подадат ръка. Очилата на Деметри бяха леко замъглени, а плешивото му теме бе изгоряло от слънцето и се белеше.
— Какво има, господа?
— Нищо — отвърна Деметри. Гласът му бе толкова нисък, сякаш използваше електронни ефекти. — Това е проблемът.
Корн прокара пръсти под яката си. За разлика от партньора си, имаше буйни рошави коси.
— Нито една пикантна подробност — каза той. — Цяла сутрин обикаляхме из квартала на Хейзълтън. Намерихме градинаря, но няма голяма полза. Получил е предплата за месец напред и няма представа къде е отишъл „сеньор Хейзълтън“, нито пък го интересува. Пощата му се пази в клон Уестууд, но нямаме достъп до нея без съдебно разпореждане. Да поискаме ли?
— Да — отвърна Майло.
— Разбира се.
— Проблем ли има, Стив?
— Не, никакъв.
Корн отново заигра с яката си. Деметри свали очилата и ги изтри в якето си.
— Не губете кураж, момчета — каза Майло. — Щом Хейзълтън е поискал да спрат да му носят писма, това доказва, че е офейкал. Затова продължавайте да разпитвате за него. Кой знае, може би вие ще разкриете този случай.
Двамата детективи се спогледаха. Деметри пристъпи от крак на крак.
— Ако Хейзълтън има нещо общо с убийството на Мейт. Не сме убедени, че е така.
— Защо, Брад?
— Няма никакви доказателства в подкрепа на тази версия. Освен това не виждам смисъл. Мейт е носел пари на Хейзълтън. Защо да убива източника си на приходи? Предполагаме, че просто е заминал на почивка. Може би е изпаднал в депресия заради загубата на препитание.
— Време за размисъл — каза Майло.
— Точно така.
— Диагноза „депресия“. Отишъл е да изяснява чувствата си на някой слънчев плаж.
Деметри се обърна за подкрепа към Корн, който каза:
— Струва ми се логично. — Стисна зъби за миг. — При целия шум около Мейт може би Хейзълтън е имал нужда от време да помисли върху положението си. Наистина нямаме никакво доказателство срещу него.
— Така е — потвърди Майло. — Все пак поискайте съдебно разпореждане за проверка на пощата и кредитните му карти. Може би ще попаднете на такса, платена на туристическа агенция, което би потвърдило хипотезата ви, че е заминал на почивка.
Отново се спогледаха. Деметри каза: