— Бърк си играе със системите за интравенозно вливане през деня, в свободното си време напада момичета, а успява да ходи и на лекции.
— Бънди е убивал и е работел, докато е следвал право. Бърк е много по-умен, въпреки че както повечето психопати е имал слаби периоди. Това едва не му е коствало лекарската диплома. През лятото е трябвало да учи за поправителни изпити, получавал е ниски оценки за клиничните си умения и е завършил почти с най-нисък успех в курса. Все пак е бил изпратен на специализация във военна болница в Белингъм. И там не можах да се добера до регистрите, но ако някой открие необичайно голям брой ветерани, умрели по време на негово дежурство, няма да бъда шокиран. На същото място е получил квалификация за спешна медицинска помощ, приели са го на работа с шестцифрен доход в „Юнитас“, върнал се е в Ню Йорк и се е сдобил с още едно возило.
— Но е запазил и микробуса? — попитах.
— Със сигурност.
— Каква кола си е купил? — поинтересува се Майло.
Досетих се, че мисли за БМВ.
— Лексус на три години — отвърна Фъско. — Спешната медицина ми се струва идеално работно място за един извратен самотник: предостатъчно кръв и страдание, вземане на решения на живот и смърт, рязане и зашиване, тежки дежурства, понякога денонощни, а после почивни дни. Още нещо важно: няма дълготрайни взаимоотношения с пациенти, никакво обвързване или време за общуване с колеги. Бърк би могъл да се задържи там с години, но си остава психопат и накрая отново е оплескал нещата.
Майло се усмихна. Петнадесет години бе живял с лекар от спешно отделение. Бях чувал Рик да възхвалява свободата, която има благодарение на това, че не се налага да поддържа трайни връзки с пациенти.
— Решил е да отрови шефа си — каза Майло. — В статията се споменава, че е бил лишен от лекарски права заради съмнителни действия. Какви?
— Често не се явявал на работа в спешното отделение. Държал се зле с пациенти. Шефът му доктор Рабиновиц казва, че понякога Бърк бил изключително любезен. Отнасял се със съчувствие и посвещавал доста време на децата. Но друг път изпускал нервите си, обвинявал някого в преувеличаване или симулиране и ставал ужасен. Буквално се опитал да изрита няколко пациенти от отделението, като им казал, че само заемат легла, полагащи се на болни хора. Започнало да се случва все по-често. Бърк получил многократни предупреждения, но просто отричал да е постъпвал така.
— Явно вече не е можел да се владее — каза Майло и ме погледна.
— Може би поради голямото напрежение — предположих. — Трудно е издържал на натиска да върши тежка работа при ограничени способности. Да бъде подчинен на по-умни от него. Или е преживял някаква емоционална травма. Имал ли е нормална връзка с жена?
— Не се е обвързвал трайно, но е минавал за привлекателен. — Фъско сведе поглед и сви ръце в юмруци. — Забелязах, че е прилагал и друга тактика, струва ми се по-отскоро. Сприятелил се с една пациентка в Сиатъл. Бивша клакьорка, болна от рак на костите. Като специализант Бърк обикалял отделенията, но започнал да се застоява дълго при нея.
— Нали не сте се добрали до регистрите на болницата? — попита Майло.
— Не успях. Но разговарях с няколко медицински сестри, които си спомнят Майкъл. Нищо особено, просто са забелязали, че прекарва доста време при клакьорката. Всичко свършило, когато момичето починало. Две седмици по-късно била открита първата обезобразена жертва. Следващата година, в Рочестър, Бърк се сближил с друга болна жена. Разведена, малко над петдесетте, бивша кралица на красотата с тумор в мозъка. Била приета в спешното отделение заради някаква криза. Бърк й вдъхвал кураж, посещавал я по време на четиримесечното й лечение и дори ходел в дома й, след като била изписана. Бил до нея, когато починала. Той е обявил часа на смъртта.
— Каква причина е посочил? — попита Майло.
— Дихателна недостатъчност — каза Фъско. — Не е било изключено на този стадий от заболяването й.
— Имало ли е серийни убийства след това?
— Не точно в Рочестър, но през двете години, когато Бърк е работел в „Юнитас“, в радиус от триста километра са изчезнали пет момичета. Трите след смъртта на приятелката му. Съгласен съм с теорията на доктор Делауер за напрежението и неспособността да се владее.