Следващата снимка бе от завършването на гимназия. На осемнадесет години Грант Ръштън бе изглеждал по-спокоен. Приятен младеж с карирана риза, леко закръглено лице със симетрични черти, напомнящи за куче, порода мопс. Светла кожа, със ситни пъпки около носа. Широка долна челюст, стиснати устни, леко повдигнати от двете страни. Косите на тийнейджъра Грант бяха малко по-тъмни, но все пак руси, дълги до раменете и сплъстени. Този път бе погледнал право в обектива и изражението му издаваше увереност. Нещо повече: дързост. Според Фъско, тогава вече е бил извършил едно убийство и е останал безнаказан.
Под детските снимки имаше портрет на Хюи Мичъл с брада и значка на охранителна фирма „Грейт Лейкс Секюрити“. Брадата му бе гъста, заострена и кестенява, в контраст с пепеляворусите коси. Стигаше от скулите му до най-горното копче на ризата и сравнението на лицето му с по-рано бе невъзможно. Косите му бяха още по-дълги, вързани на опашка, преметната над дясното рамо.
Очите изглеждаха светли и притворени и в тях се четеше злоба. Бих предположил, че е просто негодувание на човек, вършещ неквалифицирана работа. Физически белези: ръст метър и седемдесет и пет, тегло деветдесет килограма, руса коса, сини очи.
Най-отдолу имаше две снимки на Майкъл Бърк, дипломиран лекар. На първата, от шофьорска книжка, издадена в Ню Йорк, отново бе с брада, но по-къса и равно подрязана, което подхождаше на сериозното му лице, както и новата прическа на пластове, стигащи до над ушите. Вече личаха белезите на средната възраст: леко оредели коси, бръчки около устата и торбички под очите. Изглеждаше напълно нормален човек.
Този път статистическата информация гласеше: ръст метър и седемдесет и два, седемдесет и пет килограма.
— Смалил се е с три сантиметра и е отслабнал с петнадесет кила? — попитах.
— Или е излъгал службата за издаване на шофьорски книжки — каза Фъско. — Всички го правят, нали?
— Хората крият теглото си, но обикновено не се изкарват по-ниски.
— Майкъл не е като другите хора — отбеляза Фъско. — Ще забележите, че тук пише и кафяви очи. Естественият цвят на неговите е синьо-зелен. Явно ги е разигравал или защото е имал причина да се крие, или просто за да се забавлява. На служебната му карта от „Юнитас“ отново е попълнено „сини“.
Разгледах последната снимка.
Майкъл Ф. Бърк, лекар, отделение „Спешна медицина“
Гладко обръснат, с широка челюст, малко по-пълен, с по-редки коси, но пуснати малко по-дълги. Бърк се бе задоволил само да ги приглади.
Сравних снимката с онази от гимназията. Чертите изглеждаха сходни. Очите имаха една и съща форма, но бе трудно да се установи какъв точно е цветът им. Брадата на Хюи Мичъл закриваше всичко. Гъстият перчем на Ръштън и голото чело на Бърк създаваха впечатление за различни лица.
Пет лица. Не би ми хрумнало, че са на един и същи човек.
Майло затвори черната папка и я пъхна обратно в по-голямата. Фъско бе очаквал някакъв отговор и изглеждаше разочарован. Притисна пръсти към стените на чашата.
— Нещо друго? — попита Майло.
Фъско поклати глава. Разгъна хартиена салфетка, уви в нея полуизядения сандвич с пушени гърди и го пъхна в джоба на якето си.
— В сградата на ФБР ли пребивавате? — попита Майло.
— Официално — отвърна Фъско. — Но през повечето време съм на път. Обажданията автоматично се пренасочват към мобилния ми телефон. Факсът ми е включен денонощно. Можете да се свържете с мен когато пожелаете.
— На път за къде?
— Където ме отведе работата. Както казах, имам и други задачи освен Майкъл Бърк, въпреки че мисля главно за него. Тази вечер ще летя за Сиатъл. Ще опитам да изкопча нещо повече от Университета на щата Вашингтон. Освен това ще се заема с онези неразкрити убийства, защото са болна тема. При тази слава на тихоокеанското крайбрежие като световна столица на серийните убийства и нищо ново за случаите в Грийн Ривър, шефовете не обичат да им се напомня за стари провали.
— Приятно пътуване — пожела му Майло.
Фъско се измъкна от сепарето. Не носеше куфарче. Отстрани якето му бе издуто от сандвича. Не беше висок, най-много метър и седемдесет, с набито телосложение и криви крака. Предниците на якето бяха разтворени и забелязах, че от джоба на ризата му се подават няколко химикалки, а мобилният телефон е окачен на колана му. Не видях оръжие. Приглади белите си коси и накуцвайки, излезе от ресторанта. Приличаше на уморен стар моряк, който не е успял да достигне квотата си.