— Какво е преживял всъщност?
— Освен че все още скърби за майка си, баща му твърди, че държането му напоследък било странно. Изчезнал без обяснение, отказвал да говори…
— Говори нормално — прекъсна ме Манитоу. — Току-що разговаря с мен. Каза ми, че всичко това са глупости, и съм напълно съгласен с него. Той е студент, за бога. Всички на неговата възраст хукват нанякъде и вършат щуротии. Нима с вас не е било така?
— Съквартирантът му е бил толкова разтревожен, че…
— Хлапето е решило поне веднъж да не бъде съвършено. Би трябвало да помислите от кого тръгва цялата тази истерия, преди да се хванете.
— От кого?
— От Ричард — отвърна той. — Всичко в живота му е един голям фарс. Цялото му семейство е такова, при тях няма нищо спонтанно, всичко е сделка.
— Твърдите, че преиграват…
— Недейте така — прекъсна ме той. — Не изопачавайте думите ми. Да, по дяволите, преиграват! Когато построиха онази къща, трябваше да си направят и амфитеатър.
— Сигурно ги познавате добре — казах аз, — но след случилото се с Джоан…
— Случилото се с Джоан беше ад за горките деца. Но истината е, че тя чисто и просто бе зле психически. Нямаше й нищо, освен че бе избрала да престане да живее и преяждаше до пръсване. Беше загубила здравия си разум. Затова се е обърнала към онзи шарлатанин да я довърши. Най-обикновена депресия. Въпреки че не съм психиатър, можех да й поставя диагноза. Казах й да потърси помощ от специалист, но тя отказа. Ако Ричард ме бе послушал и я бе изпратил на лечение, щеше да се съвземе и на децата щяха да им бъдат спестени всички гадости.
Не говореше високо, но неволно отдалечих слушалката от ухото си.
— Успех с хлапето — каза той. — Трябва да бързам.
Щракване. Гневът му витаеше във въздуха, по-осезаем от септемврийския смог.
Предишния ден, след като бях доловил болката на Стейси, докато се разхождахме край плажа, бях решил да не се обаждам на Джуди и гадаех каква връзка съществува между семейства Манитоу и Дос, освен бутането на колички заедно до магазина и тениса в кънтри клуба. Сега любопитството ми пое в съвсем друга посока.
„Нейният Ерик, моята Алисън, а после Стейси и Беки…“
Проблемите на Беки в училище, частните уроци при Джоан, а след това отново понижаване на успеха й, когато Джоан вече не е била в състояние да й помага… Дали реакцията на Боб бе породена от чувство за отхвърленост?
Беки бе станала твърде слаба. След терапията, на която бе подложена, бе започнала да си играе на терапевт със Стейси, а сега я отбягваше.
Ерик бе скъсал с Алисън. Още едно отхвърляне?
Дали Боб Манитоу бе сърдит заради разбитото сърце на дъщеря си? Не, навярно имаше нещо по-сериозно. Освен това негодуванието, с което се отнасяше към проблемите на семейство Дос, не бе споделено от съпругата му. Джуди ме бе препоръчала пред бащата на Стейси, защото бе загрижена за момичето. Просто още един случай на мъжко пренебрежение и женско съчувствие? Или съчувствието на Боб се бе изпарило, когато не бе успял да помогне на Джоан, след като е изпаднала в „най-обикновена депресия“? Дали понякога общопрактикуващите лекари стават раздразнителни, когато се сблъскат с психосоматично заболяване, или този лекар просто имаше лош ден?
Спомних си още нещо: разказа на Стейси как Боб гледал с възмущение Ричард и Джоан, докато се опипвали в басейна.
Дали е тесногръд моралист? Може би причината общуването със семейство Дос да му бъде неприятно бяха емоционални задръжки. Често у хората, загърбващи собственото си отчаяние, бях долавял нещо, което един мой преподавател от университета наричаше „бягство от месомелачката“.
Нямаше смисъл да гадая, работата ми не бе свързана със семейство Манитоу. Бях допуснал гневът на Боб Манитоу да ме накара да се увлека. Все пак реакцията му бе толкова бурна и необяснима, че не можах да се отърся от тези мисли и докато чаках Ерик, отново се сетих за Джуди.
Представих си мършавата съдийка в офиса й. Интериорът на помещението бе безупречен, както и външността на обитателката му. Тя имаше гладка кожа със златист загар, изправена стойка и привлекателно лице. Шлиферът й висеше на закачалката от орехово дърво и тя стоеше там в плътно прилепнал костюм на „Сейнт Джон Нитс“.
Офисът й винаги изглеждаше готов за фотосеанс: лъснати мебели, свежи цветя в кристални вази и матово осветление, създаващо уют. Нищо не подсказваше, че зад една от вратите се намира съдебна зала, в която се разиграват страховити сцени.