Онези семейни фотографии. Двете малки русокоси хубавици. Твърде слаби като майка си. Бащата на заден план. Дали всички на снимката бяха усмихнати? Не можех да си спомня, но бях почти сигурен, че Боб е намръщен.
Хилава майка и две хилави дъщери, едната почти като скелет. Дали вманиачаването на Джуди в подробности не се проявяваше и като натиск върху децата й да бъдат безупречни? Дали проблемите на семейство Дос не се преплитаха по някакъв начин с тези на съседите им?
Може би се впуснах в тези разсъждения, защото това бе далеч по-приятно, отколкото да се заема с папката, която бях взел от заведението. Геометрия.
Най-сетне червената лампа запримигва.
До страничната врата стояха Ричард и Стейси, а между тях бе Ерик.
Както обикновено, господин Дос бе облечен с черна риза и панталони и държеше сребристия си телефон в ръка. Стори ми се малко уморен. Дъщеря му бе с разпуснати коси, с бяла рокля и равни обувки. Представих си момиченце на първо причастие.
Ерик изглеждаше враждебно настроен. Начинът, по който баща му и сестра му говореха за него, създаваше впечатление за внушително присъствие. Но физическият му образ издаваше генетичната връзка със семейство Дос. Не бе по-висок от Ричард и навярно тежеше с около пет килограма по-малко. Леко прегърбена стойка. Малки ръце и крака.
Имаше вид на крехко момче, с големи тъмни очи, малък нос и нежни нацупени устни. Лицето му бе по-топчесто, отколкото на Стейси, но със същия тъжен израз. Кожата му имаше червендалест оттенък, а черните му коси бяха подстригани толкова късо, че на главата му не се виждаха къдрици, а само лек мъх. Ризата му бе възголяма и увиснала над отпуснатия колан на мръсни и измачкани широки панталони. По крачолите им, навити над маратонките, имаше сива засъхнала кал. Брадичката и бузите му бяха покрити с набола брада.
Избягваше погледа ми и потупваше с пръсти по бедрата си. Нежни ръце с черно под изпочупени нокти, сякаш бе пълзял в кал. Явно баща му не се бе опитал да го накара да се измие или не бе успял.
— Ерик? Доктор Делауер — представих се аз и му подадох ръка.
Той не отвърна на жеста и заби поглед в земята. Пръстите му продължиха да потрепват.
Симпатично момче. На някое задушевно студентско събиране би привлякъл вниманието на момичетата, които си падат по мрачни, чувствителни младежи.
Точно когато понечих да отдръпна ръката си, той я пое. Дланта му бе студена и влажна. Обърна се към баща си и се намръщи, сякаш бе усетил остра болка.
— Ричард, вие със Стейси можете да почакате отвън или да се поразходите — предложих. — Елате отново след час.
— Не е ли нужно да поговориш с мен? — попита Ричард.
— По-късно.
Разтвори устни, сякаш за да подхвърли някаква забележка, но замълча.
— Добре тогава. Какво ще кажеш да пийнем кафе или нещо друго, Стейс? За един час ще успеем да отскочим до Уестууд и да се върнем.
— Разбира се, татко.
Срещнах погледа на Стейси. Леко ми кимна, за да ме увери, че няма нищо против да приема брат й. Безмълвно потвърдих, че съм разбрал, затворих вратата и когато останах насаме с Ерик, казах:
— Насам.
Той влезе след мен в кабинета ми и застана неподвижно в средата на стаята.
— Настани се където ти е удобно — поканих го аз. — Ако е възможно да се почувстваш удобно.
Пристъпи към най-близкия стол и бавно седна.
— Разбирам защо не желаеш да бъдеш тук, Ерик. Така че, ако…
— Прав сте, не желая. — От ангелската му уста зазвуча плътен мъжки глас. Баритонов тембър, подобен на този на Ричард, но още по-дълбок. Поклати глава. — Заслужавам да бъда тук, защото сам си го начуках. — Пръстите му заиграха с едно от копчетата на ризата. — Абсурдно, нали? — каза той. — Фразата, която употребих. Използването на думата „чукам“ като обида. Твърдим, че това е най-красивият акт в природата, а в същото време измисляме подобни обидни изрази. — Кисела усмивка. — Редакционна поправка: защото съм с лабилна психика. Сега сигурно ще попитате в какъв смисъл.
— В какъв смисъл?
— Нали работата ви е да установите това?
— Точно така — потвърдих.
— Изгодна работа — отбеляза той и огледа кабинета. — Нямате нужда от оборудване, само сблъсък между вашата душа и тази на пациента в безкрайната вселена, с надежда за откриване на допирни точки. — Отново кратка усмивка. — Както навярно се досещате, изучавал съм психология.