— Хареса ли ти?
— Приятно отклонение от жестокия свят на търсенето и предлагането. Но едно не ми допадна. Твърде много наблягате на понятията стабилност и лабилност, а не обръщате внимание на чувството за вина и изкуплението.
— Смяташ, че не отдаваме значение на ценностите?
— Не обхващате всичко, което трябва. Чувството за вина е добродетел, може би най-значимата. Помислете върху следното: какво друго би мотивирало нас, двуногите същества, да въздържаме импулсите си? Какво друго предотвратява превръщането на обществото в шибана ентропична маса?
Скръсти ръце и отпусна рамене. Използването на гръмки думи бе неговият начин за разтоварване. Представих си първите му предпазливи изказвания, приети с удивление, а после с овации. Все по-високи постижения, надминаване на очаквания.
— Чувството за вина е добродетел — повторих аз.
— Какви други добродетели съществуват? Какво друго ни прави цивилизовани? Ако можем да се наречем такива. Това подлежи на дебат.
— Има различни нива на цивилизованост — казах аз.
Той се усмихна.
— Може би вярвате в чистия алтруизъм. Добрите дела носят вътрешно удовлетворение. Мисля, че смисълът на живота е избягване: хората вършат най-различни неща, за да избегнат наказание.
— От личен опит ли си се убедил в това?
Ерик се раздвижи на стола си.
— Добре, добре. Не прибързвате ли малко с директните въпроси? Тук съм едва от пет минути, при това не изцяло по своя воля.
Не отвърнах.
— Ако настоявате, да поговорим за реакцията ми, когато баща ми нахълта в моето кътче за медитация.
— Каква беше тя?
— Категоричен отказ от общуване. Това, което наричате „избирателно онемяване“.
— Поне е „избирателно“.
Втренчи поглед в мен.
— Което означава?
— Означава, че действаш по своя воля — обясних.
— Нима? Да съм го показал с нещо?
— По своя воля или не, защо мислиш, че е необходимо човек да изпитва чувство за вина, Ерик?
Смръщи вежди за по-малко от секунда, но прикри смущението си с усмивка.
— Аха! — Отново заигра с копчето на смачканата риза. — Голям философ сте. Вероятно сте завършили в някой от университетите „Айви“… да видим тези дипломи… О, извинявайте. Държавния. От този край ли сте родом?
— От Средния запад.
— Израснали сте сред жито и крави, а сте философски настроен. Това ми напомня за „Моята вечеря с Андре“.
— Това ли е любимият ти филм? — попитах.
— Харесват ми диалозите. Но повече ми допада „Смъртоносно оръжие“.
— О?
— Простотата носи утеха.
— Защото животът е сложен?
Понечи да отговори, но замълча, отново разгледа дипломите ми и впери поглед в килима. Минута-две никой от двама ни не проговори. Най-сетне той вдигна очи.
— Изчаквате реакцията ми, а? Техника номер тридесет и шест В?
— Разполагаш с достатъчно време — отвърнах.
— Вашата работа изисква търпение. Аз не бих се справил с нея. Казвали са ми, че не мога да бъда търпелив с глупаци.
— Кой ти го е казвал?
— Всички. Главно татко. Трябваше да прозвучи като комплимент. Той се гордее с мен и го показва, като непрекъснато ме уверява в подкрепата си. Бихте нарекли това случай на конструктивно чувство за вина.
— За какво се чувства виновен баща ти? — попитах.
— Загуба на контрол. Наложи се да се грижи сам за две хлапета, когато и тримата знаем, че предпочита да лети из страната и да трупа имоти.
— Струва ми се, че не е било негово решение.
— Е… — Повдигна крайчеца на устните си. — Татко невинаги е разумен, но така е с всички, нали? За да разберете къде се корени чувството му за вина, трябва да узнаете малко повече за миналото му. Така ли е?
— Разкажи ми.
— Започнал е от нулата, типичен пример за имигрант, достигнал до върха. Баща му беше грък, а майка му сицилианка. Имаха магазин за хранителни стоки в Байон, Ню Джърси. Не долавяте ли във външността ни маслинов полъх от Каламата? В онази част на света семейство означава мама, татко и децата, лозови листа, пускане на газове след преяждане с чорба, характерните атрибути на Средиземноморието. Но горкият „татко“ остана без „мама“ в своето семейство. Не спаси жена си.
— Беше ли по силите му?