Ерик се изчерви и сви ръце в юмруци.
— Откъде да знам, мамка му! Защо изобщо да си задавам този въпрос, когато отговорът е практически невъзможен? Защо да отговарям на всички ваши въпроси? — Хвърли поглед към вратата, сякаш се колебаеше дали да не избяга и промърмори: — Каква полза има?
Още повече се прегърби.
— Този въпрос те смути — казах аз. — Задавал ли ти го е някой друг?
— Не — отвърна той. — Защо да ми пука за другите? Защо да ми пука за шибаното минало? Това, което става сега, е по-важно, отколкото… Забравете, наистина няма смисъл да говорим на тази тема. Не бързайте да се възгордявате, че още при първата ни среща сте ме накарали да проявя емоционалност. Ако ме познавахте, щяхте да знаете, че не е трудно. Аз съм най-емоционалният човек на света. Казвам всичко, което мисля. Каквото е в ума ми, това е на езика ми. Ако съм в настроение, изливам чувствата си дори пред шибани непознати, така че не сте постигнали напредък.
Промърмори още няколко ругатни под носа си.
— Единствената причина да се съглася да дойда е…
Мълчание.
— Каква е, Ерик?
— Хвана ме в момент на слабост. Имаше пълнолуние и бях скапан. Повярвайте ми, няма да се повтори. Първа важна задача: още довечера да се върна в Пало Алто. Втора: да си намеря нов съквартирант, който да не ме порти, когато реша да се отклоня от „правия път“. Всичко това са глупости, разбирате ли? Аз го зная, доктор Манитоу го знае, а ако хартийките, които сте окачили на стената, са заслужени, и вие би трябвало да го знаете.
— Много шум за нищо — отбелязах.
— Определено не е „Сън в лятна нощ“, в моя живот няма място за комедии, докторе. Аз съм дете, преживяло трагедия. След ужасяващия край на майка си имам право да се държа гадно, нали? Смъртта й бе огромно изпитание за мен. — Притисна ръцете си една към друга, като за молитва. — Благодаря ти, мамо, че ме подложи на това изпитание. — Плъзна се в стола почти до легнало положение и се усмихна. — Добре, да поговорим за нещо по-весело. Какво ще кажете за „Доджърс“?
— Като се има предвид, че довечера се връщаш в „Станфорд“ и вероятно никога вече няма да се видим, ще рискувам да си навлека гнева ти, като предложа да намериш някого там, с когото да споделяш. Чуй ме, Ерик. Не твърдя, че си психически лабилен, но си преживял нещо ужасно и…
— Толкова сте задръстен — прекъсна ме той със смущаващо спокоен тон. — Как можете да си седите тук и да съдите какво съм преживял?
— Не съдя, опитвам се да проявя съчувствие. Бях по-голям от теб, когато почина баща ми, но не много. Той също беше виновен за кончината си. Вече бях възрастен човек, когато загубих майка си, но загубата й ме разтърси по-дълбоко, защото бях по-близък с нея, и изведнъж се почувствах осиротял. Има нещо в това чувство… самотата. Смъртта на баща ми беше голям удар върху вярата ми. Фактът, че нещо толкова важно може да ти бъде отнето просто ей така. Безсилието. Започваш да гледаш на света по друг начин. Мисля, че си струва да се обърнеш към някого, който е готов да те изслуша.
Черните очи втренчено се взираха в моите. Една вена на врата му пулсираше. Усмихна се и отпусна рамене.
— Хубава реч, брато! Как се наричаше това? Конструктивно откровение? Техника номер петдесет и пет С?
Вдигнах ръце.
— Стига толкова.
— Извинявайте — припряно промълви той с тих глас. — Вие сте добър човек. Проблемът е, че аз не съм. Така че не си губете времето.
— Изглежда, много държиш на това — казах аз.
— Да те смятат за избухлив зъл гений. Мисля, че някога в живота ти някой ти е втълпил, че умните хора трябва да бъдат злобни. Но съм срещал доста истински злодеи и ти не спадаш към тази категория.
Цялото му лице почервеня.
— Извинявам се. Няма смисъл да забивате шибания нож в сърцето ми.
— Извиненията ти са излишни, Ерик. Ти си клиентът, не аз. Прав си за конструктивното откровение. Реших да споделя какво съм изживял, за да те провокирам да поискаш малко помощ.
Обърна ми гръб.
— Това наистина са пълни глупости. Ако татко не се бе държал като малодушна старица, нямаше да ни сполети тази трагедия.
— Не можеш да промениш действителността, Ерик.
— Оставете ме на мира!
— Забрави философиите, Ерик. Забрави за курса по психология. Действителността за теб е това, което преживяваш. Повечето хора на твоята възраст не са се сблъсквали с нещата, които са се случили на теб. Повечето от тях не се задълбочават в размисли за вината и изкуплението.