Настръхна, сякаш го бях разтърсил.
— Говорех абстрактно.
— Така ли? — Стори ми се, че се кани да скочи от стола. Отново се отпусна и избухна в смях. — Значи сте срещали истински злодеи?
— Понякога се налага.
— Убийци?
— И такива.
— Серийни убийци?
— Също.
Отново смях.
— И мислите, че аз не спадам към тази категория?
— Да приемем, че предположението ми е основано на опит, Ерик. Макар и да си прав, че не те познавам. Предполагам и нещо друго: чувството за вина не е само абстракция за теб. Баща ти и сестра ти ми казаха колко дълго си стоял до майка си по време на боледуването й. Прекъснал си следването за цял семестър…
— И сега понасям заслужено наказание. Затова ли съм принуден да слушам тези шибани брътвежи?
— Разговорът с терапевт не е наказание.
— Освен когато са те довели насила.
— Нима баща ти би могъл да те принуди? — попитах. Не получих отговор. — Изборът е бил твой. Тук си по своя воля. Тъй като аз работя за теб, трябва да ти дам полезен съвет и да те пусна да си ходиш.
— Моят съвет е да се откажете. Не губете ценното си време. Всъщност изобщо не биваше да идвам и да прекъсвам терапията на Стейси.
— Стейси няма нищо против.
— Така твърди. Винаги реагира по този начин. Когато избира пътя на най-малка съпротива, всичко е наред. Но повярвайте ми, въпрос на време е да престане да сдържа гнева си. Дълбоко в себе си тя ме мрази. Аз съм сянка в живота й. Най-хубавото, което й се е случвало, е моето заминаване. „Станфорд“ е последното място, където би искала да учи, но татко настоява и накрая тя отново ще се подчини. Това е пътят на най-малка съпротива. Ще дойде там, ще иска да излиза с мен и отново ще ме намрази.
— Значи престава да те мрази, когато сте разделени?
— Раздялата събужда чувство на привързаност.
— Понякога раздялата охлажда чувствата.
— Много мъдро — отбеляза той. — Стига толкова мъдрости за днес.
— Наистина мислиш, че Стейси те мрази.
— Зная го със сигурност. Не мога да направя нищо по въпроса. Полага ми се правото на първородния, тя просто трябва да се задоволи с ролята на номер две.
— А твоята роля е да бъдеш номер едно.
— Това е и бреме. — Повдигна маншета си. — По дяволите, забравил съм часовника си в общежитието! Дано никой не го задигне. Трябва да тръгвам, да се заема с важните си задачи. Колко време имаме още?
— Десет минути.
Още веднъж огледа стаята, видя детския кът и етажерката, отрупана с дъски и пионки за игра.
— Хей, хайде да поиграем на „Страната на сладкишите“. Да видим кой пръв ще стигне до върха на бонбонената планина.
— В игрите няма нищо лошо — уверих го аз. — Всеки има нужда от разтоварване.
Той се обърна и ме зяпна. Не видях сълзите в очите му, но рязкото движение, с което ги изтри, издаде, че са потекли.
— Имате готов отговор за всичко. Благодаря за шибаните ви мъдрости, докторе.
Някой позвъни. С осем минути по-рано. Ричард бе твърде нетърпелив?
Натиснах бутона за домофона до страничната врата.
— Аз съм — каза Ричард. — Извинявай за прекъсването, но тук възникна малък проблем.
С Ерик забързахме към вратата. Отвън стояха Ричард и Стейси, а зад тях двама мъже.
Детективите Корн и Деметри.
Ричард каза:
— Тези господа искат да ги придружа до участъка.
— Хей, докторе, хубава къща — подхвърли Корн.
— Познаваш ли ги? — промърмори Ричард.
— Какво става? — попитах аз.
Корн отвърна:
— Както каза господин Дос, налага се да дойде с нас в участъка.
— За какво?
— За разпит.
— Във връзка с?…
Деметри пристъпи напред.
— Не е ваша работа, докторе. Позволихме на господин Дос да ви се обади, защото присъстват децата му, а едното от тях е малолетно. Момчето е на двадесет години, нали? Могат да се приберат у дома с колата на баща си.
Двамата с Корн едновременно застанаха до Ричард. Погледът му издаде тревога.
— Татко? — промълви Стейси с ококорени от ужас очи.
Ричард не отговори. Дори не попита за какво е всичко това. Дали защото не искаше децата му да чуят отговора?
— Вие ще пътувате с нас — каза Деметри.
— Първо ще се обадя на адвоката си.