„Опитай се да забравиш децата, вече нямаш работа с тях. Съсредоточи се върху фактите.“
Майло бе прав. Фактите се връзваха. Инстинктът му го бе насочил към Ричард. Както и моят: крайно време бе да бъда честен пред себе си. Още когато бях чул за убийството на Мейт, веднага се бях сетил за Ричард. Досега бягах от истината, криех се зад сложността на етическия конфликт, но реалността изведнъж ме връхлетя с цялата си сила.
Спомних си за злорадството на Ричард, когато бях заговорил за смъртта на Мейт: „Време за празнуване. Онова копеле най-сетне си получи заслуженото. Най-сетне“. Дали това означаваше, че се е обърнал към друг след провала на Гоуд?
Средство, мотив. Предостатъчно възможности. Готово алиби. Майло веднага бе изтъкнал, че хора като Дос не вършат черната работа сами.
След всичките ми теории за целенасоченост и ирония, нима касапницата в микробуса се свеждаше до наивно кърваво отмъщение?
Но защо? Какво би накарало интелигентен човек като Ричард да рискува толкова много заради един нещастник, който просто бе помогнал на съпругата му да осъществи последното си желание? Нима той бе от умелите психопати, които притежават достатъчно интелект, за да вложат енергията си във финансови машинации?
Занемарени имоти. Човек, който извлича полза от падението на другите. Нима Ричард бе таил дълбоко в себе си своя истина? Как приемаше факта, че Джоан напълно го бе изключила от живота си и накрая бе предпочела да умре в долнопробен мотел, вместо да живее с него на Палисейдс?
Смърт в компанията на друг мъж… изпращането в последното й пътуване като акт на близост.
В едно феминистко списание бе поставен въпросът дали подпомагането на самоубийства на жени няма сексуален подтекст. Нима Ричард гледа на последната нощ на Джоан като на прелюбодеяние? Реших, че е възможно, но теорията имаше слабости.
Нима зад книгата с откъснати страници и счупената слушалка стоеше Ричард?
„Вече си вън от бизнеса, докторе.“
Обзе ме мъчително безпокойство.
„Щастливо пътуване, болно копеле…“ Защо Ричард ми се бе обадил по-малко от седмица след убийството? Във връзка с бъдещето на Стейси, както твърдеше той, или защото знаеше, че Куентин Гоуд е арестуван, и се бе подготвил точно за това, което се случи?
Молбата да приема и Ерик.
„Грижи се за децата ми, докато ме няма… Виж докъде се стигна.“
Хрумна ми нещо още по-ужасяващо. Ерик и разсъжденията му за вината и изкуплението.
Целенасоченото дете, надареният първороден син бе прекъснал следването си, за да се грижи за майка си, и привидно бе превъзмогнал болката… но бе обсебен от чувство за вина. Защо ли?
Нима и той бе замесен? Нима баща му бе способен на жестокостта да го въвлече?
Вече се бях запитал дали Ерик не е физическият убиец на Мейт. Сега, след като се бях сблъскал с гнева му, това предположение ми се струваше по-основателно.
Сделката на баща му с Гоуд се проваля и той решава да не търси съдействие от друг човек извън семейството.
Дос заминава за Сан Франциско, а синът се връща в Ел Ей за няколко дни и получава ключовете от колата му.
Искаше ми се да вярвам, че ако не друго, Ричард е твърде умен, за да постъпи така, но щом бе рискувал сигурността на семейството си, като бе предал пакет с пари в долнопробен бар, нима можех да бъда сигурен в способността му да разсъждава трезво?
В това семейство се бе прокраднало нещо разрушително, което бе свързано със смъртта на Джоан. Боб Манитоу твърдеше, че състоянието й се е дължало на депресия и може би бе прав. Все пак такъв емоционален срив не настъпваше изведнъж. Какво ли бе подтикнало жена с две докторски титли да се самоунищожи?
Нещо неизменно… нещо, което е изпълнило Ричард с непоносимо чувство за вина и го е накарало да потърси отдушник в ненавистта си към Мейт?
Да убие вестоносеца.
„Постарай се да има много кръв.“
Баща и син. И дъщеря.
Стейси бе седяла сама на брега. Ерик бе размишлявал в уединение под някакво дърво. Всеки от тях бе сам. Отчуждение… нещо, за което убийството на Мейт бе навяло спомени? Отново догадки. Обсебващи.
Когато бях на девет години, бях преживял период на натрапчива мания за ред. Слагах етикети на всичките си чекмеджета, строявах обувките си в гардероба и не можех да заспя, ако не се завия по много специален начин. Или може би просто се опитвах да се скрия от гнева на баща си.
Свих от „Ветеран“ по „Сънсет“ и поех през долината, така дълбоко замислен, че едва не пропуснах завоя към дома си. Профучах нагоре по възвишението, минах през портата и паркирах пред своя малък къс от американската мечта.