Някой друг, освен Ричард. Който и да е, само не Ричард.
Изтегнах се на стария кожен диван, завих се с жълтеникавата покривка и се загледах в тавана. Не се и надявах да заспя.
Когато се събудих малко след седем, Робин стоеше надвесена над мен.
— Какъв чешит! — каза тя. — Отива да спи на кушетката дори когато не се е провинил.
Седна на ръба на дивана и приглади косите ми.
— Добро утро — поздравих я.
Погледът й се спря на папката.
— Кълвеш за големия изпит, а?
— Какво да кажа? Винаги съм бил зубрач.
— И виж докъде си стигнал!
— Докъде?
— Имаш слава, богатство. Мен. Би трябвало да сияеш. Разсъни се, за да се погрижа за теб. Напоследък често го правя, нали?
След душа и бръсненето се почувствах донякъде човек, но при мисълта за закуска стомахът ми се разбунтува и само седях и гледах как Робин хапва препечени филийки, яйца и грейпфрут. Прекарахме заедно половин час, през който се стараех да бъда колкото е възможно по-мил. Когато тя тръгна към ателието, беше осем часът и пуснах телевизора, за да чуя сутрешните новини. Обобщение на информацията за Дос, но никакви нови факти.
В осем и двадесет позвъних на Алис Зоуби и чух записания поздрав на телефонния й секретар. Миг след като затворих, се обадиха от службата за съобщения.
— Добро утро, доктор Делауер! На телефона е господин Джоузеф Сейфър.
Адвокатът на Ричард.
— Свържете ме.
— Докторе? Обажда се Джо Сейфър, специалист по криминално право, адвокат на вашия пациент Ричард Дос.
Приятен баритон. Бавен, но не провлачен говор. Гласът бе като на по-възрастен човек. Вдъхваше спокойствие, увереност и утеха.
— Как е Ричард? — попитах.
— Добре — отвърна Сейфър. — Все още е в ареста, така че едва ли прелива от щастие. Но всичко ще се реши до днес следобед.
— Документация?
— Да не ставаме параноици, докторе, но наистина се питам дали момчетата в синьо не забавят нещата нарочно.
— Пази боже!
— Религиозен ли сте, докторе?
— Всеки призовава Бога, когато положението е напечено, нали?
— Прав сте — засмя се той. — Както и да е, поводът, по който ви се обаждам, е, че когато излезе, Ричард би искал да поговори с вас за децата си. Кой е най-добрият начин да им помогнем да преживеят това.
— Разбира се — казах аз.
— Чудесно. Ще поддържаме връзка.
Думите му прозвучаха весело, като уговорка за пикник.
— Какво го очаква според вас, господин Сейфър?
— Наричайте ме Джо. Трудно е да се каже. И двамата имаме привилегията на професионалната тайна, но ще бъда откровен. Не мисля, че полицията разполага с каквато и да е сериозна улика. Освен ако при претърсването изникне нещо, което не очаквам да… Докторе, вие имате по-голяма свобода при спазването на професионална етика.
— За какво намеквате?
— Че не сте задължен да оповестявате нищо. Има въпроси, които не задавам.
Искаше да каже, че не знае дали клиентът му е виновен. Предупреждаваше ме да държа езика си зад зъбите, ако зная.
— Разбирам — казах аз.
— Страхотно. Тогава поговорете с него за Стейси и Ерик. Струват ми се приятни деца. Умни, изключително умни. Очевидно е, дори при тези обстоятелства. Но страдат… естествено. Радвам се, че може да се разчита на вас, ако е необходима терапия.
— Възможно е да има проблем. Ерик ми е ужасно сърдит. Убеден е, че съм в комбина с полицията. Разбирам го, защото съм приятел на единия от…
— Майло Стърджис — каза Сейфър. — Много продуктивен детектив. Зная за приятелството ви с господин Стърджис. Това е похвално.
— Кое?
— Дружбата между хетеросексуален мъж и хомосексуалист. Единият от синовете ми беше гей. От него научих, че човек трябва да има отворено съзнание. Но го разбрах твърде късно.
Минало време. Последните му думи прозвучаха тихо и издадоха тъга.
— Буен младеж — продължи той. — Говоря за Ерик. Имам пет деца и тринадесет внуци. Всъщност четири деца. Синът ми Даниел почина миналата година. Диагнозата му ме накара бързо да помъдрея.
— Съжалявам.
— Беше ужасно, докторе. Животът ми никога няма да бъде същият… Но стига толкова на тази тема. Що се отнася до негодуванието на Ерик, ще поговоря с момчето. Както и Ричард. А какво ще кажете за Стейси? Не мога да я преценя. Седи мълчаливо, докато Ерик говори от името на двамата. Напомня ми за моя Даниел. Беше първородният ми син, вечният миротворец. Застъпваше се за по-малките пред нас с майка им, когато нещата загрубееха.