Най-добре бе да се срещнем лично, за да мога да прочета по изражението й неизказаните неща. Дали щях да успея да измъкна Джуди от офиса й за достатъчно време? Винаги бяхме поддържали приятелски отношения и си бяхме помагали взаимно за много тежки случаи. Сега тя ми бе натресла най-трудния и бях готов да й го кажа.
Позвъних на служебния й номер, но очаквах някой да ми каже, че съдия Манитоу е в съдебната зала. За моя изненада, вдигна тя.
— Обаждаш се във връзка с Ричард.
— Полицаите го отведоха от моята къща. Ерик и Стейси бяха при мен.
— Шегуваш се! Защо е трябвало да действат така?
— Нареждане отгоре — отвърнах. — Гледат на Ричард като на главен заподозрян в убийството на Мейт. Чу ли нещо повече в съда?
— Не — каза тя. — Само това, което съобщиха по телевизията. С Боб бяхме в Нюпорт през целия ден и не сме гледали новините. Разбрахме за случилото се едва когато се прибрахме и видяхме полицейските коли пред къщата на Ричард. Просто не мога да повярвам, Алекс! Не мога да си го представя!
— Ричард като убиец?
Няколко секунди мълчание.
— Ричард да стори нещо толкова глупаво.
— От друга страна — изтъкнах аз, — той наистина презира Мейт и открито го заявява.
— Мислиш, че е виновен?
— Просто се правя на адвокат на дявола.
— Не допускам такива неща в съда. Сериозно, Алекс, ако Ричард е имал подобни пъклени планове, защо да се афишира? Онези страховити приказки са напълно в стила му. Избухва и сипе обвинения. Все търси върху кого да стовари вината.
— Кого другиго обвиняваше освен Мейт?
— Никого. Такова е обичайното му държане. Буйна натура. Истината е, че винаги е бил човек с труден характер. Да, има отмъстителна жилка, трябва да чуеш какви закани отправя по адрес на бизнес конкурентите си. Но това? Просто ми се струва безсмислено. Би могъл да загуби толкова много… Задръж! — Изчаках петнадесет секунди. — Алекс, чакат ме, трябва да вървя.
— Може ли да поговорим по-дълго, Джуди?
— За какво?
— За Ерик и Стейси. При тези обстоятелства трябва да се добера до всички подробности. Ако можеш да ми отделиш час, ще ти бъда признателен.
— Просто… не зная дали мога да ти кажа нещо, което вече да не е известно. — Неискрен смях. — Страхотни клиенти ти намерих, а? Обзалагам се, че отсега нататък няма да приемаш толкова лесно хората, на които те препоръчвам.
— Винаги ще приемам твоите познати, Джуди.
— Защо?
— Защото не си безразлична към другите.
— О, стига — каза тя. — Не ме разнежвай. Аз съм просто съдебна акула, която се преструва на чувствителна.
— Не мисля така.
— Много мило от твоя страна. — В гласа й се долови тъга. — Само час?
— Използвай онзи хронометър, който вадиш, когато адвокатите говорят твърде дълго.
Отново се засмя.
— Значи си чул за него?
— Виждал съм го. Делото „Дженкинс“.
— О, да, старите симпатяги господин и госпожа Дженкинс. Единият заслужаваше хронометър със сирена. Ще погледна графика си. Тук има такива драсканици, че едва ги разчитам.
— Колкото е възможно по-скоро, Джуди.
— Задръж отново… — Чу се друг женски глас, алтът на секретарката й Дорис. Сопраното на Джуди отвърна: — Адвокатът на съпруга се опитва да шикалкави, време е да го поставим на мястото му… Добре, какво ще кажеш за вечеря днес? Трябва да пиша куп доклади, ще работя до късно. Но Боб ще води Беки в Клифсайд, така че мога да разпределя времето си. Да се срещнем някъде на път за вкъщи, в „Грън!“, в Уестууд. Не е далеч от дома ти. Довечера в осем и тридесет.
— В „Грън!“. Благодаря, Джуди! Задължен съм ти.
— О, да — засмя се тя. — Аз съм светица.
25.
Живеещите в Уестууд Вилидж твърдят, че преди време е бил приятно място.
Някогашната търговска зона на новозастроения жилищен квартал бе представлявала лабиринт от красиви улички с едноетажни тухлени къщи, а се бе превърнала в джунгла от неон и хром, която през почивните дни се изпълваше с глъчка, отекваща откъм заведенията за бързо хранене, както и с мирис на мазнина и карамел.
Донякъде това бе неизбежно. Северната част на Вилидж бе заета от обширния университетски комплекс, който властваше в квартала като свирепа мечка. Студентите бяха започнали да завземат територия далеч извън пределите на учебното заведение и пустеещите офис сгради и паркинги се бяха превърнали в кина, ателиета за тениски с надписи и магазини за компактдискове или джинси. Студентският бюджет можеше да покрие бургери, а не хайвер. Когато някоя гризли съзре пъстърва в потока, очевидно е кой ще бъде изяден.