Лангтън кимна:
— Единият от двамата мъже, които са разпитвали из кръчмите, е бил около метър и осемдесет висок, с мургава кожа и говорел с някакъв чуждестранен акцент.
Макбрайд придоби някак си разочарован вид.
— Да, така ми казаха, сър. Помислили го за германец.
Лангтън се зачуди защо му е било на мъртвеца да рови из кръчмите за информация. Един бур би се старал да се слее с хората, не би искал да привлича вниманието, особено ако планира някакъв удар, някаква атака срещу Свода. Нещата все още не се връзваха.
Лангтън знаеше, че и двамата с Макбрайд имат много работа: да разпитат хора, работещи на Свода, да проследят самоличността на мъртвеца, да опишат действията, непосредствено предшестващи смъртта му. Имаше толкова много хора, които можеха да се окажат свързани с жертвата — не само работници от Свода, но и сред хилядите, обитаващи разрастващия се бедняшки квартал, изникнал под платформата и опорните арки на гигантския мост: там живееха емигранти от почти всички европейски страни. „Понтонните вдовици“, протестиращите съпруги на навигационните инженери или „изкопчиите“, както ги наричаха, загинали при строежа на основите на Свода, улични деца и скитници, прехранващи се от онова, което река Мърси изхвърляше, най-различни други мародери, клошари и други опасни хора.
— Макбрайд, искам да разпиташ моряка, който смята, че тази сутрин е видял лодка, от която изхвърлили тяло в реката.
— Огнярят Олсен, сър.
— Ако е изтрезнял, опитай се да вземеш максимално подробно описание: каква лодка е видял, що за хора са били в нея и прочие, всичко, което успееш да изкопчиш — Лангтън отново прочете телеграмата от отдел „Личен състав“ на КТС, които изразяваха съгласието си „да окажат пълно сътрудничество на разследването“. — Утре ще посетим Компанията на Свода да разберем дали пък те не знаят нещо за нашия приятел без лице.
— Да ви хвърля ли донякъде с колата, сър?
Лангтън погледна стенния часовник: четири и двадесет следобед. Стана и посегна към палтото си.
— Благодаря ви, но ще откажа, сержант. Имам работа в Евертън.
Тухлената къща на Хамлет Стрийт 33 по нищо не се различаваше от всички други къщи на улицата, нито пък от стотиците подобни в квартала. С облицованата си в жълти тухли фасада и трегери от жълт пясъчник тя сякаш се стапяше в пепелявия вечерен смог, който бавно се спускаше над Ливърпул. Малки локвички жълта светлина бяха нашарили двата тротоара. Редиците газови улични фенери постепенно отстъпваха пред по-силната бяла електрическа светлина на близката главна улица.
Лангтън спря пред портичката на двора и се заслуша в звука от пиано, който долиташе от някоя от съседските къщи. Все една и съща колеблива поредица от ноти, явно някой начинаещ, може би дете, изпълняваше възложените упражнения. Кварталът привличаше амбициозни семейства, изпълнени с желание да пробият в обществото. Семейства, не по-различни от онова, от което произхождаше и самият той.
Инспекторът позвъни и зад цветните стъкла на входната врата се мерна смътна фигура. Прислужничката, която миг по-късно отвори, беше или от Индия, или от някоя от съседните ѝ колонии — червената точка на челото ѝ рязко контрастираше с бялото боне на униформата.
— Добър вечер, сър.
— Матю Лангтън — представи се инспекторът. — Имам уговорен час за посещение в шест часа тази вечер.
Прислужничката отстъпи встрани.
— Влезте, моля.
Лангтън ѝ подаде палтото, шапката и ръкавиците си и момичето го остави сам в голяма гостна, давайки му достатъчно време да огледа добре разкривените мебели от сандалово и тиково дърво, гоблените и пискюлите, пъстрите, нахвърляни едно връз друго килимчета. Африкански племенни маски му се хилеха от стените. Силен аромат давеше гърлото: жасмин, лилии, орхидеи.
Лангтън разбра, че е направил грешка. Прислужничката чуждоземна, подобната на кичозен сценичен декор гостна, задушаващите парфюми — всичко намекваше за шарлатанство, ако не и за откровена измама. Той отвори вратата към антрето с намерението направо да си тръгне, но на прага се сблъска очи в очи с прислужничката, която тъкмо се канеше да влезе при него. Тя му препречи пътя.
— Моля, сър. Оттук.
Лангтън последва момичето по къс коридор. Просто щеше да се извини на спиритистката, задето ѝ е изгубил времето, може би дори щеше да ѝ даде някой и друг шилинг за труда, а после щеше да си тръгне. Очевидно мястото му не беше тук. Сърцето му се сви от жал за гробищния пазач Хауърд, който явно беше намерил утеха в цялата тази позьорщина.