— Трябваше да се досетя — ботушите на Форбс Патерсън разплискаха водата по пода, когато той скочи до Лангтън. — Доʞтор Стъклен не би се оставил без план за бягство.
— Човек не може да предвиди всичко — отвърна Лангтън. Зачуди се обаче дали Джордж Сапьора знае за тези тунели. Наистина, само ако се беше сетил по-рано…
Винеше единствено себе си. Доʞтор Стъклен винаги беше на една крачка пред тях. Най-малко на една.
— Накъде води тунелът, сър? — попита Макбрайд.
Патерсън вдигна очи, после се огледа добре наоколо, мъчейки се да се ориентира.
— На югозапад, доколкото мога да преценя. Към Токстет.
— Хайде — Лангтън повлече Патерсън и Макбрайд по студения тунел надясно. Отпред не долиташе никакъв звук, никакво течение не носеше към тях миризми. Когато завиха зад ъгъла, Лангтън разбра защо — тухленият тунел се беше срутил, път напред нямаше.
Не, не се е срутил сам. Сред руините Лангтън видя да стърчат дебели подпорни дървени греди, подобни на онези, с които се укрепваха минните галерии. Омотаните около тях въжета показваха, че хората на доʞтор Стъклен са ги изтеглили и са оставили ерозиралия от времето или умишлено подкопан таван на тунела да се срине и да затрупа прохода.
Както и да беше станало, напред не можеше да се продължи.
— Ще пратя хората си тук с кирки и лопати — рече Форбс Патерсън. — Скоро ще отворим ходника.
Лангтън не отвърна нищо. Пъхна револвера в джоба си и се върна при ръждивата стълба. Калните му подметки оставиха пресни отпечатъци по белите плочки на пода на мазето. С наведена глава и отпуснати рамене, той разбута заетите с претърсване детективи и се отпусна в едно от кожените кресла във вестибюла, загледан втренчено право пред себе си.
Доʞтор Стъклен беше победил. Отново. Както обикновено, беше надхитрил полицията, навярно с помощта на информатори в самото управление. Откъде иначе би могъл да знае за акцията?
Лангтън отпусна глава назад върху облегалката. Адреналиновата вълна беше отшумяла, оставяйки след себе си изтощение и усещане за пълно безсилие. Какъв беше смисълът? Защо просто не признаеше, че е изправен пред враг, който е просто твърде интелигентен, твърде лукав, твърде гъвкав. Все едно се опитваше да улови мъглата с мрежа.
Без да се съсредоточава върху нищо, Лангтън остави погледа си да се рее из вестибюла. Еклектична смес от мебели и украса: по стените — маслени пейзажи и скици от Италия, Франция, Средиземноморието. Индийски статуетки вдигаха безбройни ръце към небето. Електрическият грамофон, вече замлъкнал, стоеше до масичка с наредени отгоре ѝ кутии за пури и стъклени гарафи за вино. В другия ъгъл — механично пиано, от което перфолентата със записаната мелодия висеше навън, подобно на нагръдник на пияница. А до пианото — елегантна дървена статуя. Висока не повече от метър и двадесет, а сините и златните ѝ бои бяха все така ярки, както са били в деня, в който египетските майстори са я изрисували. Очертани с въглен очи и загадъчна усмивка.
И тогава Лангтън си спомни къде беше виждал точно копие на същата статуя. В дома на професор Колдуел Чивърс.
Професорът. Човекът, показал при гостуването си такъв остър интерес към дома на самия Лангтън, човекът, така изненадан от факта, че в такава „голяма и уютна къща“ има само една прислужничка.
От апатията му не остана и следа. Лангтън скочи от креслото, втурна се в коридора и насмалко не събори Макбрайд.
— Сър? Къде…
— Защити Елси — изрече Лангтън. — Тя е в опасност.
— Сър, какво правите…
Гласът на сержант заглъхна, Лангтън вече се спускаше тичешком по стъпалата пред входната врата. Затича през Фокнър Скуеър, после надолу по Сандън Стрийт и по Ъпър Парламънт Стрийт с оживеното ѝ движение. Снежната вихрушка го душеше, хвърляше сняг в устата му, в носа, в очите. Ботушите му се хлъзгаха, той се разминаваше на косъм с останалите забързани пешеходци. Докато тичешком пресичаше платното, краката му се хлъзнаха. Падна и удари бедрото си в твърдия лед, болката се стрелна нагоре по гръбнака му. Инспекторът се претърколи настрани, без да обръща внимание на виковете на каруцарите и се запрепъва отново към имението на професора.
Представяше си тунела под краката си, под платното на улицата. Директна връзка между професора и клиентите му. Колко удобно! Инспекторът се замисли за всички делви, изнесени от къщата на Фокнър Скуеър и сега подредени в някоя от стаите у професора. Доказателства, напълно достатъчни, за да го свържат с търговията с душѝ.