— Бломфонтейн.
Лангтън отвърна поглед. Не искаше да си представя сестра Райт на онова място. Не и след историите, които беше слушал за случилото се там.
Англичаните се изтеглили и оставили само шепа хора да защитават полевата болница в Бломфонтейн. Казали им, че грубо изписаният червен кръст върху ламаринените покриви им гарантира защита. Стотина бурски наемници връхлетели една нощ, без кръстът да им направи ни най-малко впечатление. Най-големите късметлии сред англичаните умрели бързо. Мнозина обаче живели с дни, разпънати и изгарящи под слънцето, мишени за упражнения по хвърляне на нож, плячка за кучетата и за всичко друго, което едно въображение, хранено с десетилетни кръвопролития, би могло да измисли.
Някои от сестрите оцелели, но това, което нападателите сторили с тях, накарало дори самото бурско бунтовническо командване да се отрече от наемниците от Оранжевата свободна държава.
И тогава Лангтън си спомни татуировките върху тялото на безликия мъж.
— Кеплер?
— Трябва да е бил един от тях — отвърна сестра Райт. — Не си го спомнях, но много добре познах татуировките. Но през повечето време очите ни бяха вързани, докато те… Отличен спорт, така го наричаха.
Лангтън се насили да потисне гаденето. Беше чувал какво се е случвало в Бломфонтейн, но при разказа на оцелял очевидец събитията му се сториха по-непосредствени, някак си по-истински.
— Съжалявам — рече инспекторът, засрамен от това колко жалко и кухо прозвуча думата. — Как това ви превърна в доʞтор Стъклен?
— Работехме с доктор Клаустус — отвърна сестрата. — Изумително умен мъж с крайни идеи. Най-малкото, крайни в очите на колегите му. По онова време аз вярвах, че те просто не могат да прозрат размаха на неговия гений, на въображението му. Помагах му ревностно.
На Лангтън се стори, че когато заговори за Клаустус, в гласа на сестрата звънна някаква особена нотка.
Младата жена продължи:
— Клаустус беше видял толкова много, не вярваше, че човешкият живот завършва с разложението на простичката плът. Но едновременно с това твърдеше, че крайната същност на човека не би могла да бъде уловена. А след това изчете трудовете на Тѐсла и Маркони.
Лангтън трябваше с усилие да се съсредоточи върху думите ѝ. Атмосферата в стаята, припукването на огъня и успокояващата нормалност на обстановката контрастираха рязко с чудноватите обяснения на сестра Райт.
— Още преди войната Клаустус беше експериментирал със стъкленици, после с глинени бутилки, беше използвал най-различни антени и батерии, с разни видове индукционни намотки. Самата война му предостави множество възможности да усъвършенства машината си. Той я нарече „атрактор“.
Лангтън поклати глава, а сестра Райт се приведе напред и го погледна право в очите, сякаш желаейки да получи пълната му вяра в думите ѝ:
— Аз я видях в действие, инспекторе. Отначало и аз не вярвах, но после с очите си видях как Клаустус свърза атрактора към един умиращ войник в превързочния пункт в Натал. А след това докоснах медните проводници на капака на делвата и за един кратък миг аз се превърнах в този войник, чието тяло вече лежеше в земята. Духът му обаче живееше. Машината работеше и продължава да работи и днес, за добро или зло.
Замаян, инспекторът се взря в широко отворените, втренчени очи на сестра Райт и се зачуди дали тя наистина е луда. Той самият беше видял анимуса на Едит в къщата на Плимсол Стрийт. Беше видял и странната машина, този атрактор, и знаеше добре, че просто трябва да повярва, въпреки че чутото беше противно на самата логика на нещата.
Сякаш доловила мислите му, сестра Райт се изправи и каза:
— Елате.
— Къде?
— Трябва да видите — отвърна тя — и може би тогава ще разберете.
Лангтън пое след нея. Виеше му се свят, дали от умора или от объркване, той не знаеше, но сега залитна и малко остана да падне. Сестра Райт му протегна ръка, но инспекторът не я прие. Тя понечи да каже нещо, но после просто взе оставената на една маса лампа и излезе.
Вратата ги изведе в широк коридор. Нормалната обстановка на гостната без прозорци отстъпи пред ясно видното сега същинско предназначение на постройката. Стари дървени греди и голи тухли. На пода — скърцащи дъски, издълбани от десетилетия или повече товарни колички и подковани ботуши. Миризмата на Мърси се усещаше съвсем ясно. Лангтън вече повярва, че наистина се намират в склад.
Държеше си очите отворени за Мичман Джейк, едва ли не готов да види грамадния си нападател да се размърдва в сенките. Спомни си пустите очи, пръстите, впити в гърлото му.