— Елси, не стреляй! Аз съм — Лангтън долепи гръб до кухненската стена, заслушан в бесните, безредни удари на сърцето си. Нещо пареше на бузата му, той посегна и измъкна полека от кожата си окървавена треска. — Не бой се, Елси.
От миялното се дочу немощен глас:
— Сър? Наистина ли сте вие?
Стиснала с треперещи ръце револвера на Макбрайд, Елси седеше на студения под на миялното, а тялото на сержанта лежеше в краката ѝ. Отворила широко очи и цялата бяла от ужас и студ, тя гледа втренчено Лангтън цяла минута, преди да свали оръжието.
— Щяха да ме убият, сър, ако не беше той. Той ме спаси.
Лангтън коленичи до Елси и взе пистолета от ръцете ѝ.
Притисна шията на Макбрайд и долови слаб пулс. Кръв, още топла, течеше от поне две огнестрелни рани, които инспекторът виждаше на гърдите на сержанта. Лицето на Макбрайд беше посивяло и отпуснато. Още кръв се стичаше от косата му.
Лицето на Елси беше покрито с драскотини и подутини, които скоро щяха да посинеят. Кичури коса висяха над кръвясалите ѝ очи.
— Елси, ще преместя малко Макбрайд. Готова ли си? Елси?
Момичето примигна, после кимна. Лангтън остави пистолетите и повдигна сержанта, за да може Елси да се измъкне изпод него. Боейки се да не нарани сержанта, ако го мести или вдига повече, инспекторът го положи обратно на студения под и помогна на Елси да стане на крака.
— Елси, слушай ме сега. Тичай у съседите и им кажи да повикат по телефона лекар и линейка. Елси? Бързо, момиче! Още не е късно.
С видимо усилие Елси се насили да се отърси от шока. Пристъпи една-две крачки, после хукна вън от кухнята. Нозете ѝ затрополиха нагоре по стълбите.
Лангтън смъкна куртката си и покри Макбрайд с нея. Свлече се до него на пода и придърпа пистолетите по-близо. Не знаеше кой е нападнал дома му, нито дали нападателите ще се върнат, но за всеки случай си осигури видимост към задната врата. Заслуша се за бягащи стъпки или за шум от взлом. Вместо това чу стон и влажна кашлица. Наведе се над сержанта.
— Не мърдай, човече. Лекарят идва.
— Студено… — прошепна Макбрайд.
Лангтън придърпа престилки и кърпи от рафтовете в миялното и ги струпа около тялото на Макбрайд.
— Не говори. Пази си силите.
— Няма време — едно кръвясало око се втренчи в инспектора. — Те нахлуха… три часът… твърде много…
— Пази си силите, Макбрайд — повтори Лангтън, макар че една част от него копнееше да чуе разказа, а друга винеше сержанта за случилото се.
Макбрайд не искаше да се успокои.
— Беше бандата на Спрингхийл Боб, сър. Взеха ме за вас… Гърч от влажна червена кашлица го прекъсна. Лангтън се огледа, безпомощен, но без да изпуска нишката на чутото.
— Свалих един, сър, но ме нападнаха от всички страни. Двамата с Елси се скрихме тук, намерихме прикритие. Кораво момиче си е тя, Елси. Добро момиче…
Лангтън искаше да го пита толкова много неща: защо останките от другите банди дѐлваджии бяха нарочили дома му? Защо Макбрайд се е съюзил с доʞтор Стъклен? Макбрайд обаче бездруго нямаше сила да отговаря. По челото му изби пот, а прясна кръв намокри кърпите.
Вместо да пита, Лангтън каза:
— Знам за доʞтор Стъклен.
Очите на Макбрайд се отвориха широко.
— Знам, че си издавал информация за мен и разследването — продължи инспекторът. — Радвам се, че си се оказал тук навреме и си спасил живота на Елси, но ти ме предаде.
— Така е, сър, предадох ви. И… съжалявам.
Лангтън се приведе още по-близо.
— Защо, човече? Защо го направи?
Крива усмивка.
— Той ми обеща повишение, сър.
Той? Не тя?
— Но… ти си работил за доʞтор Стъклен.
— Никога не съм виждал доʞтор Стъклен, сър. Никога.
От антрето горе долетяха гласове, стъпки по полирания под.
— На кого тогава си ме докладвал? — попита инспекторът, а лицето му почти докосваше това на Макбрайд. — На кого?
Когато двама облечени в бяло санитари, се втурнаха в кухнята, следвани от лекаря, Макбрайд прошепна:
— На началника, сър… На Пърсел…
Студ скова къщата. Сам в гостната, Лангтън седеше, взрян в изстиналата пепел в камината. Санитарите бяха отнесли Макбрайд, а лекарят ги беше последвал вън, клатейки угрижено глава. Лангтън беше поверил Елси на съседската прислужничка и я беше изпратил у дома при майка ѝ. Лекарят ѝ беше дал успокоително заради шока, но Лангтън знаеше, че ще мине много време, преди момичето да се върне към нормалното си аз. Ако изобщо някога се върнеше.