С нежелание Лангтън си припомни последното си идване тук. Как тичаше през горещината на душните улици, как не можеше да намери кабриолет, как се препъваше нагоре по стълбите към спешното отделение. Всичко напразно.
— Сър? Добре ли сте?
Лангтън отпусна стиснатите в джобовете на куртката си юмруци и пое към предните стълби.
— Хайде, сержант.
В кънтящото мраморно фоайе възрастният портиер се прозя и плъзна настрани стъкления панел на прозорчето си.
— Спешен случай?
— Не, тук сме да…
— След десет часа вечер приемаме само спешни случаи, господа. Работното време е от седем сутринта до десет вечерта.
Лангтън извади служебната си карта и каза:
— Професор Колдуел Чивърс ни уведоми, че ще ни чака тази вечер.
— О! Ясно, сър — портиерът бутна на носа си очилата с полукръгли стъкълца и погледна в графика. — Господин професорът още не си е тръгнал. Ще го намерите в хирургията, сър. По тези стълби вляво, на третия етаж. А може и да е в манипулационната.
Лангтън и Макбрайд последваха указанията на портиера. Стъпките на ботушите им отекваха от облицованите с бели плочки стени. По дългите студени коридори на отделенията подминаваха отворени врати на болнични стаи, в които пациентите бяха само неясни фигури под сивите си одеяла. Млади сестри в бели униформи вдигаха очи от бюрата си, сякаш да смъмрят полицаите, че тревожат болните с шума от стъпките си. Смрад на дезинфектант пълнеше всяко кътче на сградата.
На третия етаж двукрила дървена врата с прозорчета от матово стъкло се отвори, за да ги пропусне в хирургичното отделение с редици операционни зали. Вътре Лангтън видя къс коридор, който водеше до помещение с няколко легла, всяко скрито зад бял параван със седнала до него дежурна сестра. Вляво — кабинет с картотеки от тъмно дърво, бюра, шишета в заключени стъклени шкафове. В ъгъла висеше празен кафез за птички.
Под ярка лампа от зелено стъкло Лангтън видя най-напред ръцете на жената: малки и деликатни, те се движеха в осветения ромб върху бюрото, прелистваха страниците на масивна материална книга и нанасяха бележки в отделните графи. После инспекторът видя тъмносинята рокля, бялата престилка и колосаната касинка. А когато жената, наполовина скрита в мрака на стаята, вдигна поглед от мястото си, очите ѝ блеснаха като звезди.
— Мога ли да ви помогна?
Лангтън пристъпи в кабинета и представи себе си и Макбрайд.
— Професор Колдуел Чивърс желае да ни види.
— Нима? — жената остави писалката, стана от стола си и прибра кичурче непокорна тъмна коса зад ухото си. — Той тъкмо приключи с една операция и ми е крайно неприятно да го безпокоя. През последното денонощие едва ли е почивал повече от четири-пет часа.
Лангтън се зачуди дали сестрата е спала повече, умората очевидно надделяваше над силите ѝ.
— Мисля, че работата ни с професора е важна. Госпожице…
— Райт. Сестра Райт — тя стисна ръката на Лангтън и кимна на Макбрайд. — Доколкото разбирам, става дума за нещо действително важно?
— Помощ при разследване на убийство.
— А, мъжът без лице, когото донесоха днес…
— Точно така.
— Моля, последвайте ме, господа.
Сестрата ги поведе по пустите коридори, по които бяха дошли, отвори една врата без никаква табела на нея и ги покани. Стаята зад вратата сякаш беше извадена от някой елитен мъжки клуб: кожени кресла, дървена ламперия, вестници и списания, пръснати по ниски масички. Уханен дим от пури.
Възрастен мъж лежеше, отпуснат на едно от широките кресла, протегнал дългите си нозе към запалената камина. Позата му, измачканата бяла риза и разкопчаната жилетка — всичко говореше, ако не за дълбок сън, то за дрямка, но когато сестра Райт го доближи, мъжът отвори очи.
— Професоре, инспектор Лангтън ви търси, твърди, че сте пожелали да го видите.
— Разбира се, мила моя. Благодаря ти — професор Колдуел Чивърс се изправи, поприглади изпомачканите си дрехи и прокара длан през рядката си бяла коса. — Простете вида ми, инспекторе. Тежък ден имахме днес, нали, сестра?
Сестра Райт се усмихна, но не отвърна нищо.
— Благодаря ви, че ни приехте — отговори Лангтън. — Доколкото разбирам, сте открили нещо по нашия въпрос?
Колдуел Чивърс закопча жилетката си и посегна към сакото.
— Може би е най-добре да отидем заедно да хвърлим един поглед на нашия общ познат.
Сестра Райт изтупа раменете на професора и последва тримата мъже:
— Нали помните, че трябва да почивате, професоре.
— Ще имам достатъчно време за почивка, когато се пенсионирам — отвърна с усмивка Колдуел Чивърс.