— От Кралските стрелци, сър. Бил съм се в Тоголенд и Танганика, а после и в Трансваал, живият ад тук, на земята, сър.
Лангтън се загледа в огъня и си спомни вкуса на южноафриканската прах, остро бакърения вкус на прясната кръв, пролята под слънцето.
Хауърд продължи:
— Там заобичах кафето, сър, и то си остана моя слабост.
Скъп навик, знам, но пък аз не пуша и пийвам само от дъжд на вятър по една чашка за здравето на Нейно величество. Обзалагам се, че и вие сте любител на кафето, сър.
Лангтън седна на предложеното му място до огъня.
— Прав сте, мистър Хауърд.
После загледа как пазачът сипа зърна в мелничката, завъртя ръчката, а след това пресипа смляното кафе в шестоъгълна италианска кафеварка. Когато завинти двете ѝ части, тя заприлича на артилерийски снаряд; пазачът сложи кафеварката в гнездото, прикрепено към въртяща се стойка, и я нагласи над пламъците.
Лангтън се заслуша в тиктакането на часовника и бълбукането на кафеварката. Две десетилетия младите синове на Англия бяха воювали с бурите и мнозина от тях бяха останали да лежат под сухата червена пръст и безмилостното слънце. Но редом с тях лежаха и много от африканерите, мъже, жени и деца. Лангтън беше открил, че страхът и отчаянието разкриват най-скритите дълбини не само на човешката душа, но и на душата на цяла империя.
Кафето зашумя, забълбука и изпълни гостната с плътен, парлив аромат. Хауърд извади две чашки от китайски порцелан. Лангтън пое с пълни гърди уханието на напитката, преди да отпие. После се усмихна.
— Истината е, сър… — започна Хауърд, прокашля се и обърна смутено поглед настрани. — Истината е, че исках да ви кажа нещо.
Лангтън зачака.
— Аз, сър, ви виждам всеки ден, откак ви е сполетяло… нещастието. Всяка сутрин по едно и също време. Не ви шпионирам, сър. Просто свикнах да ви поздравявам, а и такава е работата ми.
— Слушам ви.
Хауърд сръбна от кафето.
— Сър, аз постъпвах по същия начин, когато моята Мод почина, не можех да се сбогувам истински с нея. Бог ми е свидетел, нагледал съм се на толкова мъртви и умиращи, че да ми стигнат за десет живота напред. С Мод беше друго. Сякаш някой бръкна в мен и изтръгна парче от самата ми душа.
Лангтън затвори очи и се съсредоточи върху кафето в ръцете си и топлината, която на вълни го заливаше от огъня в камината.
— Сър, просто не можех да го преодолея. Спрях да спя, да ям, спрях да правя каквото и да било.
— Мистър Хауърд, аз…
— Изслушайте ме, сър. Моля ви — Хауърд доля кафе в чашките и рече: — Сестрата на Мод ми каза за една жена, която живее на Хамлет Стрийт, от другата страна на парка. Тя е спиритистка, от онези, които понякога се наричат медиуми.
Лангтън го загледа втренчено:
— Вярвате ли в подобни фантасмагории?
— Не, сър, дотогава не вярвах, но бях толкова отчаян, че реших да отида да се срещна с жената.
Превърнал се в нещо много по-мащабно от обикновена мода, спиритизмът беше избуял във всички градове в Англия, малки и големи. Докато науката напредваше, а войните и епидемиите бушуваха с пълна сила, хората жадно търсеха отговори, дори и неистинни. Лангтън беше чувал за лъжливи медиуми и спиритисти, измамили потънали в траур семейства със суми от стотици, дори хиляди лири. А колко страшна ли е измамата на бедни хорица като този пазач?
Лангтън остави чашката си на масата.
— Съжалявам, мистър Хауърд.
— Тя ми даде възможност да се сбогувам с моята Мод, сър — продължи Хауърд. — Помогна на мен, ще помогне и на вас, сър, сигурен съм. Може би прибързвам, но не мога да гледам как някой страда. Особено другар по оръжие.
Лангтън се вгледа в лицето на пазача, дълбоко набраздено от грижи, но с открити, все още изпълнени с надежда очи.
— Мистър Хауърд, мнозина от тези медиуми са шарлатани.
— Не и тази жена, сър. Не и мисис Гриздейл — Хауърд бръкна в джобчето на жилетката си и извади малка визитка. — Ако намерите сили, моля ви, потърсете я. Няма да съжалявате.
Лангтън кимна, взе картичката и я пъхна в джоба на сакото си.
— Може би ще я потърся.
Докато обличаше в антрето широкополото си палто и си слагаше ръкавиците, Лангтън мислеше дали спиритистката действително е помогнала на мистър Хауърд, или пазачът просто вярваше, че му е помогнала. Каквото и да беше истината обаче, явно резултатът беше един: самият Хауърд чувстваше, че случилото се е било от полза за него.
— Надявам се да ми простите, че повдигнах въпроса, сър. Че така прибързах.
На първото стъпало пред входната врата Лангтън вдигна яката на палтото, за да се предпази от студа, и стисна ръката на пазача.