Лангтън затаи дъх, когато видя как мръсно босоного дете на не повече от шест годинки се шмугна под корема на грамадна вагонетка. Свистене от изпусната пара, порой от псувни и детето изхвърча от другата страна, стиснало някакъв вързоп. Железните оси на колелата, по-високи от самия Лангтън, се разминаха на сантиметри с малкия скитник. От прозорчето на кабриолета инспекторът видя как детето занесе вързопа на една клекнала встрани жена, която в отговор го перна зад ухото.
След малко кабриолетът изтрополи през огромните порти от пясъчник и ковано желязо, водещи към доковете.
— Изчакай ни тук — обърна се инспекторът към кочияша.
Застанал рамо до рамо с Макбрайд, Лангтън плъзна поглед по трескавото движение, което ги заобикаляше. Колосалната входна рампа на Свода отстоеше на седемстотин метра, заела мястото на някогашните Кънинг Грейвинг Докс — бившите сухи докове, отдавна усвоени от КТС. Рампата се издигаше нагоре от Пиър Хед в огромна дъга от желязо, стомана и бетон, елегантна арка, съединяваща сушата с първата кула на моста, стъпила във водите на Мърси.
Под рампата беше изникнал цял нов бедняшки квартал. Димът от комините му се процеждаше през фините носещи въжета на моста и полека отиваше към високата сграда от стъкло и ковано желязо, в която се помещаваше самата Компания на Трансатлантическия свод. Лангтън се зачуди дали на директорите на Компанията им се нрави бедните, жалващи се маси да са струпани непосредствено под новопостроеното чудо на инженерната мисъл.
Лангтън хвърли поглед към близкия шестостенен обелиск с циферблат на всяка стена. Десет без двадесет. Имаха още двадесет минути до насрочената за тази сутрин среща. Инспекторът попита един преминаващ бригадир за посоката и поведе Макбрайд по Албърт Док. Друг човек им посочи ниската тухлена къща на самия каменен ръб, надвиснал над реката — домът на ръководителя на дока. Къщата с малката си градинка, извадена сякаш от някое китно градче или селце, изглеждаше съвсем не на място сред работния кипеж наоколо. Само на три метра от нея, подобно на покрити с ръжда скали, отвесно нагоре се извисяваха стоманените корпуси на закотвените кораби.
Лангтън се приведе към разделената на две входна врата и бутна навътре горната ѝ половина:
— Мистър Пъркинс, моля.
Чиновникът до вратата се вмъкна в един от кабинетите встрани. След миг от там излезе Пъркинс, обличайки в движение сакото си.
— Инспекторе? Заловихте ли обирджиите?
— Не точно, мистър Пъркинс. Бих искал да ви задам един въпрос.
Пъркинс отвори и долната половина на врата.
— Ще се радвам да помогна, инспекторе.
Лангтън пристъпи през прага.
— Вие бяхте сред хората край намереното тяло вчера. Можете ли да си спомните другите, които бяха там, освен вас?
— Чакайте сега. Значи, Конъли, досадникът с голямата уста; вие и вашият сержант, разбира се; хората с носилката.
— Друг?
— О, да, и онзи моряк, онзи, дето едва се крепеше на краката си.
— Помните ли името му?
— Олсен, струва ми се.
— А помните ли към кой кораб се числеше той?
— Не съм сигурен, че…
— Корабът, мистър Пъркинс.
Пъркинс отвърна поглед.
— Асенсион.
Инспекторът кимна.
— Може би сте чули, че на пристанището е станало още едно убийство? Намушкване с нож?
Пъркинс промърмори нещо неразбрано.
— Какво казвате, мистър Пъркинс?
— Да, чух нещо такова, инспекторе.
Лангтън се наведе малко по-близо до помощник-управителя.
— Защо разправихте на всички за видяното вчера сутринта, Пъркинс?
Пъркинс изсумтя и се приготви да спори, но после погледна Лангтън в очите и се примири:
— Не съм искал да стане нищо лошо, инспекторе. Кълна се, не съм искал. Само се поразприказвах в кръчмата… Там пийвам само по половинка бира, най-много две, или чашка ром, ако вън е студено. Хората бяха чули, че сме извадили труп от реката и аз само така подхвърлих, че съм бил там и…
— Можете ли да си спомните кой ви е чул?