Докато се изправяше на крака, Лангтън се помъчи да си спомни кога за последен път беше виждал подобни наранявания. Не и след Южна Африка и със сигурност никога в Англия, не и до днес. Плъзна поглед по тухлените стени на складовете, заобикалящи сивата вода до дока. Животът продължаваше, сякаш нищо не се беше случило. От всеки етаж на складовете, от тридесет и повече метра височина, мъже се надвесваха от откритите платформи и изтегляха с въжета товарите от кейовете долу. Край всеки кей плътно един до друг стояха кораби, парни и ветроходни; други чакаха до входовете на доковете, нетърпеливи да бъдат разтоварени и да се върнат в морето или в реката.
А над всички тях, надвиснал над суетнята, се издигаше Трансатлантическият свод. До него дори гигантските докове и параходите приличаха на детски играчки.
Лангтън се обърна към хората, наобиколили трупа:
— Кой намери тялото?
Едър небръснат мъж в скъсана риза се изплю във водата.
— Аз. Тая заран. Хубав късмет, няма що.
Друг от мъжете, по-възрастен, с износени кафяви костюм и шапка, се обади:
— Покажи малко уважение, Конъли.
Докерът скръсти могъщите си ръце.
— За к’во? Плащат ми, ако работя. Колкото повече вися тука, толкова по-малък надник ще изкарам днеска.
— Мери си приказките или ще изхвърчиш на улицата за нула време.
— Достатъчно, господа — Лангтън вдигна ръка, за да накара по-възрастния мъж да замълчи и се обърна към докера:
— Разкажи ми как точно стана всичко.
Конъли кимна към сивата вода.
— Вървях към кантората да проверя дали ще има работа днес. Миналата седмица главен бригадир беше Хийли и не изкарах и петак, нищо че работя дваж повече от неговите мутри.
Лангтън знаеше, че докерите получават работа от бригадири, назначени от Компанията. Трябваше да се явяват всяка сутрин в централния офис и да се надяват да попаднат на свестен човек, който да ги наеме за съответния ден. Ако това не станеше, не работеха — така стояха нещата още от времето на Лангтъновия дядо.
— Хубаво, по-нататък?
— Та, вървях си, значи, аз покрай рампата — по нея понякогаж изтеглят лодките на сухо — и видях нещо във водата. Реших, че е брезент или изхвърлена стока, но колкото повече се приближавах, толкова повече ми заприличваше на човек. Затова взех една от куките, с които издърпват лодките, и го измъкнах. Червата ми се обърнаха като го видях, не ме е срам да си призная.
Лангтън хвърли поглед към лицето на мъртвеца там, където плътта преминаваше в кървави кости.
— Явно грабеж — обади се мъжът с кафявия костюм. — Всеки месец вадим от реката неколцина с прерязани гърла или разбити глави.
— А друг път виждали ли сте нещо подобно?
Мъжът се поколеба.
— Доколкото знам, не.
— А вие сте…?
— Пъркинс, инспекторе. Помощник-ръководител на дока.
Конъли отново се изплю ловко в реката, но не каза нищо.
Пъркинс се вторачи в него.
— Разбира се, може да е работа на някой от докерите. Човек никога не знае на какво са способни тия безделници.
Лангтън не желаеше да го разсейват повече, затова каза на Конъли:
— Дай адреса си на сержант Макбрайд и си свободен да се връщаш на работа. Мистър Пъркинс, имате ли някаква представа кой може да е убитият?
Пъркинс дори не погледна към тялото.
— Откъде да знам? Със сигурност не е от нашите работници, не и с тия дрехи.
— Какво имате предвид?
— Ами ботушите, панталона и жилетката — това са казионните дрехи, които КТС раздават на своите.
Лангтън вдигна очи към чудовищния мост.
— Компанията на Трансатлантическия свод?
— Сигурен съм, инспекторе. Човек не може да не забележи ония, които са на служба при тях — перчат се с джобове, пълни със сребро, макар че най-добрите от тия, които се навъртат наоколо, не са повече от изкопчии. Затова съм уверен, че става дума за грабеж.
Сякаш на себе си, Лангтън промълви:
— Но верижката на часовника и пръстените му не са пипани.
— Моля?
Лангтън вдигна очи.
— Къде мога да ви намеря, ако имаме отново нужда от вас?
— В тухлената сграда до входа на доковете, но…
— Благодаря ви, мистър Пъркинс. Ще гледаме да свършим тук възможно най-бързо.
Пъркинс си тръгна, а Лангтън се зае да провери джобовете на убития. Не откри нищо, което да сочи самоличността му, само един ключ, прихванат с фина стоманена верижка към колана на мъжа. Ключът беше триъгълен, с гравиран отгоре му стилизиран мост — приличаше на ключовете, които пазачите използват, за да докажат, че са направили обиколките си по поверените им сгради или маршрути: ключът се пъхаше в уникална ключалка на специално пригоден часовник, който маркираше момента, в който пазачът се отчита.