— Докладваха ми, че там е забелязан беглец, когото издирваме.
— Свързан с Кеплер?
— Да, колегата му. Вероятно и съучастник.
— Надявам се, сте го открили.
Лангтън погледна настрани.
— За съжаление, не. Ще се изненадам, ако изобщо някога го мернем повторно.
— Изчезна, така ли?
— Избяга и се скри в мрежата от тунели под Пиър Хед. Хората в лагера се съмняват, че може да оцелее долу.
Сестра Райт потръпна цяла.
— Сигурна съм, че са прави. Чувала съм истории — измислени, надявам се — за тези тунели. Зловонни и тъмни, дом за насекоми и гадини, но въпреки това притегателно място за хора, които предпочитат да избягват дневната светлина.
Лангтън се зачуди дали и сестрата не е дочула някои от разказите за духове, за които беше подхвърлил мистър Даудън. Не правеше впечатление на суеверна жена, а и работата в Лечебницата със сигурност я държеше здраво стъпила на земята.
Сестра Райт продължи:
— Самата мисъл за затвореното пространство, за всичките тези тонове пръст, които притискат ли, притискат надолу… Ненавиждам затворите, инспекторе. Не мога да гледам затворена жива душа.
— Затова ли държите празна клетка за птици в кабинета в Лечебницата?
— Забелязали сте и нея? — после, преди Лангтън да отговори, младата жена продължи:
— Принадлежеше на моята предшественичка, прекрасна медицинска сестра, която — при всичките си качества, настояваше да има затворена в кафез пойна птичка. Когато момичето напусна, аз незабавно освободих бедното създание и го видях как се издигна волно над покривите на града. После запазих клетката за спомен.
Във всичко, казано от сестра Райт, Лангтън долови чувствителност, съчувствие и милост, които го трогнаха и му напомниха за Сара.
— Сестра Милн спомена, че вие самата често помагате на хората от лагера.
— Когато мога, инспекторе. А те наистина се нуждаят от нашата помощ. Недохранени, премръзнали и отхвърлени, мнозина от тях разчитат на благотворителност, за да оцелеят.
Загледан през прозореца към щастливата привилегирована част на света, веселяща се в имението, Лангтън допълни:
— Положение, така различно от това тук.
— Не допусках, че ратувате за социални реформи, инспекторе.
Инспекторът се обърна и я погледна в очите.
— Няма такова нещо. Просто отчитам разликата между богатите семейства от каймака на обществото и онези на дъното му.
— Има хора, които дори не си дават сметка за тази разлика — отвърна сестрата. — Радвам се, че вие не сте от тях. Ние имаме дълг към по-бедните от нас, към нещастните и забравените.
— Професорът споделя ли тези мисли? — попита Лангтън, подбирайки внимателно думите си, защото усещаше, че стъпва върху много тънък лед. — Затова ли оперира някои от жителите на лагера?
Сестра Райт се замисли за момент, загледана към тъмата в градината.
— Вярвам, че днес той вече ясно вижда своя дълг и своята отговорност. Но преди не беше така. Медицинската професия прелива от арогантност, от множество богохулни грехове, извършвани от хора, произхождащи от богати и привилегировани семейства, от хора, които държат живота и смъртта в ръцете си всеки ден. Самата аз може би върша грях от гордост като ви казвам, че в това отношение навярно аз повлиях на професора за добро.
Лангтън лесно си представи как сестра Райт е оказала благотворно влияние върху професора. Едно вечно присъствие, спокойно и съчувствено, един непрекъснат добър пример. Следващите думи на младата жена потвърдиха скромността ѝ:
— Признавам, че се чувствам като измамничка — рече тя и придърпа по-плътно шала върху раменете си.
— Как така?
— Ами с тази рокля, с прическата, с присъствието си тук въобще. Честно казано, по-удобно се чувствам в униформата си. Станала е като втора кожа.
Лангтън се съгласи. Собствените му дрехи също го определяха като човек, точно както сестринската униформа определяше личността на сестра Райт.
— Аз също никога не съм се чувствал на място на приеми или официални вечери — отвърна инспекторът, — особено във вечерно облекло. Винаги се чувствам като актьор, който играе роля. Но Сара…
Настъпи моментна пауза, след това:
— Съпругата ви?
— Тя беше израсла в къщи, точно като тази тук, с партита, балове, приеми. Семейството ѝ очакваше тя да участва активно в подобен живот.
Сестра Райт докосна ръката му.
— Не исках да се натрапвам с въпроси.
— Не, не се натрапвате — отвърна Лангтън и с изненада установи колко му е леко в нейната компания. За пръв път от месеци всъщност му се искаше да разговаря.