Мъжът, застанал в средата на залата, вдигна очи от витрината, която разглеждаше, обърна се към инспектора и се усмихна.
— Виждам, че сте разкрили древноегипетската мания на професора.
Лангтън пристъпи напред. Залата се простираше най-малко на половината от общата дължина на имението. Тухлени колони и стоманени подпори крепяха горните етажи и отваряха огромно пространство под тавана. На едната стена стояха подпрени дървените капаци на саркофазите, богато изрисувани, украсени със строгите лица на древните фараони. До другата — музейни стъклени витрини, същите като тази в средата на залата. Третата стена беше изписана с бляскави йероглифи, още влажни и очевидно недовършени.
Четвъртата стена обаче наистина привлече вниманието на Лангтън. Дълбоки рафтове, отрупани ред след ред с тумбести глинени делвички: някои нашарени с избледнели бои, други — украсени с ъгловати барелефи, трети — изчистени и простички.
— Колекцията му е изключителна — продължи непознатият. — Не съм виждал толкова запазени експонати извън британския музей.
Лангтън пристъпи към мъжа, преценявайки възрастта му — някъде около четиридесетгодишен, доста нисък, но с широки рамене, дълбоко хлътнали очи и изпъкнала челюст. Основно правеше впечатление на много, много уморен човек.
Непознатият протегна ръка:
— Хенри Марк Брунел.
Името обясняваше очевидната умора. Партньорите Бруней — дядото Марк, бащата Исъмбърд Кингдъм и синът му Хенри Марк — бяха проектирали Свода и работеха по него от първия ден. Семейството на практика беше построило моста и беше изобретило гигантските плаващи кораби градове, които правеха строежа насред океана изобщо възможен.
Лангтън стисна ръката на мъжа.
— За мен е чест да се запознаем.
Брунел се усмихна на комплимента и махна с ръка. После се обърна отново към експонатите.
— Забележителни са, нали? Само като помисли човек, че ръцете на занаятчиите са работили по тези предмети преди хилядолетия. Погледнете само детайлите върху тези брошки.
На Лангтън черно-златните брошки скарабеи във витрината приличаха точно на хлебарките, които беше намерил на Глочестър Роуд или на прозрачните създания, които бяха плъпнали вън от каналните тунели под лагера.
Брунел се приведе над стъклото, за да види артефактите отблизо.
— Представям си как маслена лампа блещука в хоросанената колиба на някой работник край реката Нил, а тези златни украшения са греели в чертога на фараона или са хвърляли отблясъци върху свещената книга на някой жрец в карнакския храм.
Артефакт до артефакт, подредени върху кадифени подложки. Предмети от глина, злато, дърво, кост. Някои изглеждаха едва ли не нови, други — толкова стари, че Лангтън очакваше да се разпаднат буквално пред очите му.
Лангтън осъзна, че семейство Брунел също споделя масовото увлечение по всичко египетско. След като професор Масперо, младият Хауърд Картър и колегите му бяха открили Долината на царете, великия храм в Карнак, Тива и Долината на Горен Нил, Египет стабилно се беше настанил във фантазиите на обществото. Групови посещения на експозициите, публични четения, движещи се картини и много популярни книги — всичко това беше провокирало интерес, граничещ с психоза, който не даваше признаци скоро да отшуми.
Когато Брунел замълча, Лангтън отбеляза:
— Май не трябва да се изненадвам на интереса ви — цялостният дизайн на Свода го издава.
— Имате предвид барелефите? — Брунел се усмихна. — Вдъхновени са от храма на Амон Ра в Тива. Надявам се Сводът да съществува толкова векове, колкото и древните храмове. Допада ни да мислим как нашите наследници ще си блъскат главите над украсата на моста така, както ние си блъскаме главите над работата на древните.
Докато говореха, Лангтън незабелязано отведе Брунел до четвъртата стена. Спря пред рафтовете с делвички и попита:
— Чудя се какво ли е било предназначението на тези предмети.
Брунел посегна да докосне един от глинените съдове, но спря ръката си в последния момент.
— Канопи: най-свещените съдове. По време на процеса на мумификация лекарите изваждали червата, стомаха и черния дроб и ги поставяли в тези делвички, а после запълвали телесната кухина с ленено платно и памук. Странното е, че не отстранявали сърцето, където вярвали, че се помещава душата. Пъхали в носа кука и с нея изваждали мозъка на мъртвия, който също бил поставян в каноп. По-нататък помощниците обвивали тялото с ленти от ленено платно, напоени с мумифицираща течност, а запечатаните делвички поставяли в гробницата до саркофага. Смятали, че чрез този процес в отвъдния живот тялото ще се прероди в своята цялост.