Вътре други две лампи смътно светеха. В ъгъла зад решетка от черно олово грееше в алено жарта от догарящи въглени. Гигантското махагоново легло правеше сгушената в средата му мършава фигурка на момичето да изглежда почти детска. Цялата беше потънала сред одеяла и чаршафи. На едната нощна масичка стояха подредени шишета от кафяво стъкло — лекарства, разтвори, хапчета, прахове. Сладникав мирис на течен морфин.
Лангтън направи още две крачки и видя, че очите на болното момиче са затворени, устните — леко разтворени, кожата ѝ изглеждаше жълтеникава и мазна на светлината на лампите. Шията ѝ беше обгърната от къдричките на закопчана догоре нощница.
От едно кресло в ъгъла се надигна Форбс Патерсън.
— Сигурен ли си, че ще се справиш?
Лангтън погледна отново към болното момиче, после към мисис Баркър и отвърна:
— Трябва да се справя.
Патерсън го дръпна при себе си в ъгъла. Гласът му беше снишен до шепот.
— Всичко е уредено. Разположил съм полицаи в околните улици, чака ни и приготвена карета.
— Никого не видях вън.
— Така и трябва да бъде.
Момичето в леглото промърмори нещо. Мисис Баркър остави лампата и бръкна в емайлирано легенче, поставено удобно близо. Изстиска кърпата от водата и попи лицето на племенницата си с бавни, внимателни движения. Погледът на Лангтън се замъгли.
— Ще бъда в съседната стая — продължи Патерсън и кимна към вратата. — Не мога да рискувам някой от дѐлваджиите да ме познае.
— А аз къде ще чакам?
— Тук.
— Сам?
— С мисис Баркър.
— Вие ще бъдете моят брат Джордж от Лондон, инспекторе — извърна се от леглото мисис Баркър. — Това ще обясни елегантния ви костюм.
Лангтън се прокле на ум. Трябваше да съобрази и да си донесе дрехи за смяна. Мисис Баркър със сигурност си е помислила, че той идва в дома ѝ направо от някой весел прием, което, всъщност, си беше чистата истина.
— Разполагате ли с нещо, което бихте могли да ми заемете, за да се преоблека?
— Боя се, че не, инспекторе. Дрехите на клетия ми Алфред, Бог да го прости, изобщо няма да са ви по мярка. А у дома освен нас живеят само Мейзи и Лили.
— Няма да се усъмнят — обади се Форбс Патерсън. — Късно е за преобличане.
Дванадесет без десет по часовника на Лангтън.
— В един ли ще дойдат?
— Ако ни провърви.
Лангтън изгледа втренчено колегата си.
— Проблем ли има?
Патерсън погледна двете жени и се обърна към Лангтън:
— Толкова отдавна се опитвам се да заловя тези хора. Не точно тези, просто всички дѐлваджии. Едно песимистично гласче вътре в мене се чуди дали днес акцията ще се увенчае с успех. Надявам се да стане така.
— Аз също, инспекторе — проговори мисис Баркър, без да вдига поглед от племенницата си. — Паразити, ето това са тия гадове. Достатъчно страшно беше, когато се опитаха да се докопат до клетия Алфред, но само като си помисля за Едит…
Жената погали лицето на племенницата си с едно-единствено движение, но толкова естествено и трогателно, че Лангтън се извърна настрани.
— Вие сте съкровище, мисис Баркър — каза ѝ Форбс Патерсън.
— Просто изпълнявам дълга си.
Времето напредваше и Лангтън се зае да помогне на Форбс Патерсън да нагласят декора за поставения капан. Придърпаха креслото по-далеч от вътрешната врата, за да има място Патерсън да нахълта бързо, когато го повикат. В креслото щеше да седи Лангтън — от мястото си можеше да наблюдава и Едит, и вратата, водеща към стълбищната площадка. Преместиха и двете лампи, като обърнаха леко абажурите им така, че да хвърлят светлина върху неподвижното, подобно на статуя лице на болното момиче.
Оставиха вътрешната врата леко открехната, а в съседната стаичка килер Патерсън приседна върху един сандък току до оставения процеп. Зад гърба му бяха натрупани прашни багажи, кутии и камари от пожълтели списания.
Лангтън седна в креслото и постави джобния си часов ник върху подлакътника. Цялата къща проскърцваше в студената нощ. Водата в легенчето плискаше леко, докато мисис Баркър навлажняваше лицето на Едит.
Дали щяха да дойдат? Или някой — или нещо, щеше да ги предупреди за капана? Лангтън не беше казал на никого от подчинените си за схемата. От управлението вече беше изтекла твърде много информация. Първо, вестниците знаеха за действията им, но — което беше по-лошо — те бяха известни и на убиеца на Кеплер, Олсен и Редфърс. Налагаше се Лангтън сериозно да обмисли възможността за наличие на вътрешен информатор, но започнеше ли веднъж да подозира собствените си колеги, твърдата земя под краката му бързо щеше да се превърне в плаващи пясъци.