Докторът само поклати глава.
— Лангтън, гледай — Патерсън загледа момичето в леглото.
Мисис Баркър се дръпна назад.
— Едит?
— Започва — каза докторът.
Пред очите на Лангтън от тялото на Едит се заиздига нежна мъглица. Всъщност това не беше най-точното определение. Частиците във въздуха бяха толкова малки, толкова деликатни, сякаш само намек за облаче, подобно на последната сутрешна омара, отстъпваща пред изгряващото слънце. Мъглицата струеше от полуотворената уста на умиращото момиче, от очите ѝ, от самата ѝ кожа.
После мъглицата се сгъсти. Изви се на ленива спирала над главата на Едит. Все така прозрачна, но изпъстрена с виолетови и розови нюанси. Странната машина на нощното шкафче засвистя силно, движението на мъглицата се поколеба, после се понесе към ветрилообразната антена. В облачето проблясваха ярки точици светлина, златни и сребърни.
Лангтън, хипнотизиран, не можеше да откъсне поглед от нежното явление. Мъглицата притежаваше своя, неземна красота. Дори движението, което извършваше, елегантната дъга, на която се изви, поела към делвата, бяха идеални. Първите частички докоснаха антената, подобно на цветен прашец, полепнал по листенцата на цвете.
Делвата се пръсна на парчета под удара на тежкия бастун в ръката на мисис Баркър. Тя замахна втори път и превърна съда в куп отломки. Преди някой от мъжете да успее да мръдне, жената издигна бастуна над главата си и го стовари върху жужащия апарат, сякаш удряше с брадва.
Облак искри блъвна от машината. Миризма на горещ метал и изгоряла изолация.
Джейк избра момента и се задейства. Хвърли се върху Лангтън и го събори на пода. Докторът за секунда прескочи двамата борещи се мъже, дръпна вратата на спалнята и затрополи по стълбището.
Под порой от удари, Лангтън халоса Джейк в слепоочието с дръжката на револвера и се опита да се изтърколи изпод него. Грамадната тежест на бияча го притискаше неспасяемо към пода.
После Форбс Патерсън изрита грамадния мъж встрани и заби дръжката на своя револвер в гърлото му.
— След доктора, Лангтън! Аз ще се оправям с тоя!
Лангтън скочи на крака и се втурна надолу по стълбите.
Входната врата зееше. Инспекторът изскочи на тротоара, към него хукнаха двама полицаи. Единият сочеше нанякъде.
— Чухме някой да тича, сър!
Лангтън ги поведе бегом в указаната посока. Гъстата мъгла унищожаваше всяко чувство за посока и ориентация. Под газовите фенери се образуваха езерца от мътножълта светлина. Само трополенето на мъжки ботуши по тротоара нарушаваше нощната тишина. Отвъд кръстовището, след края на Плимсол Стрийт, започваше значително по-широката и оживена Дърнинг Роуд. Лангтън стигна до там, спря се и се заслуша. Тишина. Мъглата се стелеше на талази.
— Какво има натам? — попита инспекторът и посочи.
— Уейвъртрий Роуд, сър. Там чакат в засада още колеги.
— А натам?
— Едж Хил Роуд, сър. Инспектор Патерсън разположи пост и на онова кръстовище.
Значи докторът трябва да беше тръгнал право напред.
— Насам.
Лангтън и двамата полицаи тъкмо пресякоха пустата Дърнинг Роуд, когато полицейска свирка разкъса тишината. След нея откънтя втора. Право напред. Лангтън затича през лабиринта от тесни улички отвъд Дърнинг Роуд, бързайки към подадената тревога. До единия уличен стълб полицай беше клекнал над проснатото тяло на свой колега.
Лангтън коленичи до падналия на тротоара. Един от полицаите му подаде малък фенер. На светлината инспекторът видя кървава резка, минаваща диагонално от рамото на падналия полицай чак до бедрото му.
Лангтън напипа пулса му, а раненият отвори очи и се помъчи да седне.
— Не мърдайте — каза Лангтън.
— Изскочи срещу ми от мъглата — каза мъжът. — Видях острието чак когато вече беше късно.
Лангтън си спомни, че докторът носеше къс бастун. Много мъже, дори високоуважавани, носеха бастуни със скрит вътре кинжал.
— Спокойно, човече. Помощта скоро ще бъде тук.
— Знам, сър. Но е толкова студено!
Лангтън смъкна палтото си и го уви около ранения, после се обърна към полицаите наоколо:
— Един от вас — бързо за лекар. Другите двама, пренесете колегата в най-близката къща и го затоплете. Раната не ми се вижда дълбока, но трябва да ѝ се обърне внимание.
Полицаите заблъскаха по вратите наоколо, а Лангтън затича нататък по улицата. Беглецът беше нападнал полицая и така беше спечелил ценна преднина. Можеше вече да се отдалечил и на километър. След това сигурно щеше да потърси кабриолет.
За момент студеният вятър отвя мъглата настрани. Инспекторът спря в началото на следващата улица и се поколеба накъде да поеме. На отсрещния тротоар, отвъд платното на Ботаник Роуд, надвисваше двуметрова стена от пясъчник. Отдясно и отляво долетяха още полицейски свирки. Друго свирене, по-дълбоко и мощно, откънтя някъде право напред. Земята потрепери под нозете на инспектора, черен дим на кълба се заиздига иззад стената отсреща и се смеси с жълтата мъгла. Лангтън чу трясъка на вагоните на ранния влак, който премина по релсите отдолу.