— Какво мислиш за това тук?
Лангтън се вгледа, отначало не можа да види нищо особено върху мургавата кожа, но после зърна малък червен квадратен белег високо на врата, на практика почти скрит в косата.
— Следа от удар?
— Повече ми прилича на белег от изгаряне — Фрай наклони главата на мъжа на другата страна. — Има същия от другата страна на главата, разположен симетрично на този.
Лангтън се опита да си представи реда, по който са се развили събитията: два бързи удара отзад по главата биха съборили всекиго. Но дали пълна с пясък торбичка или кожена палка биха могли да оставят подобни квадратни отпечатъци?
Докато асистентът нагласяше фотоапарата до главата на мъртвеца, Фрай дръпна Лангтън настрани, далеч от светлината:
— С твое позволение, бих ти предложил да потърсиш и второ мнение по този случай. Познавам един професор, който специализира в областта на реконструктивната хирургия. Може би си спомняш името му от вестниците във връзка с инцидента с корабния котел при Гладстоун Док.
— Когато всичките пътници изгоряха?
— Точно така. Професор Колдуел Чивърс успя да възстанови лицата на повечето от жертвите. Смятам, че може да помогне и при нашия случай.
Лангтън стрелна с поглед одраното лице.
— Добре, щом смяташ, че ще е от полза.
— Със сигурност ще е от полза. Освен това смятам, че ще може да даде адекватно обяснение и за тези натъртвания или изгаряния на тила на трупа.
— Например?
Фрай погледна към мраморната маса и каза:
— Остави на мен, Лангтън. Щом приключа тук, ще пратя тялото в Лечебницата при Колдуел Чивърс, стига да го сваря в подходящо настроение.
Споменаването на Лечебницата върна Лангтън към случилото се преди три месеца. Той с усилие овладя гласа си:
— Може ли да използвам телефона ти?
— Разбира се.
Той автоматично посегна да стисне ръката на Фрай, но се спря при вида на окървавените гумени ръкавици. Инспекторът понечи да излезе от дисекционната зала, но в последния момент се обърна и отбеляза:
— Забрави да ми кажеш нещо.
— Какво?
— Причината за смъртта.
— Бих искал да изследвам стомашното съдържимо и да взема кръвни проби, за да съм напълно сигурен, но сега-засега ми се струва, че е бил отровен. Свитите зеници го подсказват.
Лангтън се втренчи в доктора.
— Но нараняванията по лицето…
— Безумно болезнени, съгласен съм, но не и задължително смъртоносни. Виждал съм хора да оцеляват и след по-лоши рани.
Аз също, помисли си инспекторът.
В кабинета на Фрай той седна зад претрупаното с хартии бюро и посегна към висящия телефон. Извади визитката от джоба си, прочете я и отново я прибра. Бутна стола назад. После си спомни пристъпа на стълбището. Ами ако същото му се случеше пред сержанта или пред някой друг от инспекторите…
Би могъл да се види с лекаря си, доктор Редфърс, но какво ли би могъл да му препоръча той? Лекарства? Почивка? Не, работата е най-доброто лекарство — когато биваше зает, се разсейваше от тежките мисли. Всички Божии създания се нуждаеха от сън и Лангтън отлично знаеше, че няма да издържи още дълго без почивка, без някакво облекчение от кошмарите. Хауърд, пазачът на гробището, се беше заклел, че мисис Гриздейл му е помогнала. Лангтън нямаше какво друго да губи, освен скептицизма си.
Той прочете още веднъж адреса от визитката и набра операторката:
— Евертън пет дванадесет, моля.
Когато се върна в офиса късно следобед, Лангтън завари Макбрайд да го чака в кабинета му.
— Новини ли има, сержант?
Макбрайд застана свободно с ръце зад гърба.
— Сър. По собствена инициатива се поослушах около доковете, за да проверя дали някой не е мяркал там нашия човек приживе. Дано съм постъпил правилно, сър.
Лангтън кимна утвърдително и посегна към запечатаната телеграма, която явно Хари беше оставил на бюрото му.
— Отлично сте постъпили. Какво открихте?
— Ами, сър, далеч не толкова, на колкото се надявах. Докерите са потайна сбирщина, не обичат да отговорят на въпроси, особено при положение, че, както ми се стори, аз съвсем не съм първият, който е обикалял да ги разпитва.
Лангтън вдигна очи от телеграмата.
Макбрайд се приведе заговорнически над бюрото.
— Двама типове се навъртали по доковете и из кръчмите, питали все за Свода и за хората, дето работят на него. Черпят например някого една бира и му задават някои въпроси, така, съвсем небрежно ги задават, и после се местят в следващата кръчма. Докерите са винаги нащрек за шпиони от управата на доковете и за други от тоя сорт, затова се предупредили един друг да не отговарят на никого нищо.