— Египетски ли са?
Професорът кимна.
— Първият йероглиф е знакът на Озирис, богът на мъртвите и възкресените; вторият представлява готова за жътва нива; третият е барката на Амон Ра, символ на прераждането и новото начало.
Лангтън му върна листа.
— Какво свързва това с доʞтор Стъклен?
— Предполага се, че той също проявява силен интерес към египтологията.
— Никога не сте ми казвали това.
— Не мислех, че е важно. Но когато след приема намерих бележката в една от изложбените ми витрини…
— Някоя от витрините в египетската зала?
— Да — потвърди професорът. — Някой я беше оставил сред брошките скарабеи, на най-видно място. Очевидно, за да я намеря аз.
Но защо? — помисли Лангтън. Ако професорът беше доʞтор Стъклен, защо му е да съчинява подобна история? А ако не беше, защо му е на истинския Стъклен да оставя послания?
— Символите имат ли някакво значение? — попита инспекторът.
— Поотделно не, просто реферират отделните богове и отвъдния живот.
— А събрани заедно?
Професорът изведнъж цял се прегърби, сякаш всичките му години живот изведнъж се стовариха отгоре му с цялата си тежест.
— Силно се надявам да греша, но заедно йероглифите говорят за велика жътва. Жътва на душѝ.
Лангтън влезе в кабинета на управителя на фирмата „Ървинг и Лонг“ на Джамейка Стрийт. Още преди осем сутринта се беше отбил до управлението, беше дал на Макбрайд инструкции за деня, без да споменава късната визита на Дърам. После беше хванал кабриолет и беше тръгнал на юг, през най-бедняшките квартали на града, където въздухът постепенно ставаше все по-гъст от пушека, който бълваха хилядите комини на копторите. По дължината на Джамейка Стрийт се редяха фабрики. Тежки парни коли и каруци трополяха по чакъла на натоварената улица и шумът им се сливаше с думкането и рева от цеховете. Докато крачеше през главната работилница на „Ървинг и Лонг“ с нейните примигващи, пронизващи очите червени светлини, инспекторът си спомни картинките на ада в детската библия, която четяха в неделното училище, посещавано преди толкова много години.
Тук, в претъпкания с вещи кабинет, високо над цеховете, шумът на фабриката долиташе през напуканите стъкла на прозорците като приглушена смес от викове и блъскане, от виещото свистене на задвижваните с пара ремъци. Присъстваше и миризма на стопен метал и изгорели въглища. Докато чакаше, Лангтън мислеше с кого ли е започнал работа Макбрайд, кого от тримата мъже, посещавали Редфърс, е разпитал първо. А дали тези тримата щяха да признаят нещо?
— Ето ме и мен, сър, ето ме и мен — пълничкият управител на „Ървинг и Лонг“ се втурна в кабинета си с дебел журнал в ръка. Седна зад бюрото си и грейна срещу Лангтън. — Отне ми няколко минути, но го открих.
Лангтън погледна колоните по страниците: приети поръчки, платени суми, доставени стоки.
— Къде по-точно гледаме?
— Тук, сър — управителят забоде тлъст пръст в един от редовете. — Стори ми се, че разпознах намотката, още щом ми я показахте. Рядко искат от нас да произведем толкова специфичен уред.
Лангтън прочете името на поръчителя — мосю Де Вер — помисли за миг, после усмивка плъзна по устните му. Verre: френската дума за „стъклен“.
Адресът до името беше на Фокнър Скуеър в Ливърпул — изискан район точно над Гроув Стрийт в Токстет. Недалеч от имението на професора. Инспекторът кимна, когато видя и посочения телефон за връзка: оператор, пет, седем.
Управителят продължи:
— Ние специализираме в производството на корабно оборудване и въжени системи за повдигане на тежки товари, но напоследък се разширяваме и в областта на електрическите мотори, соленоидите и прочие. Наше производство са част от трафопостите на Свода. Изключително висок атестат за нас, право да ви кажа.
Лангтън вдигна очи от журнала:
— Доставяте на Свода?
— Да, сър. Дори оттам обаче не настояваха за толкова високо качество на жицата на намотките, нито за толкова точен процент на отклонението като мосю Де Вер. Всъщност той не настоя за тях, направо ги изиска. Постарахме се с всички сили, за да изпълним последната му поръчка.
— Каква последна поръчка?
Управителят изпуфтя и се усмихна:
— Най-голямата индукционна намотка, която сме изработвали до този момент, сър. Доколкото ми е известно, най-голямата в цял Ливърпул.
Почти уплашен от отговора, Лангтън попита: