Annotation
В епоха на цепелини и жироплани, атомни открития и карети без коне Трансатлантическият свод е индустриалното чудо на деветнадесети век. Монументален подвиг на инженерните науки, стоманеният окачен мост, поддържан от повече от хиляда кули, се простира през Атлантика — от Ливърпул до далечното пристанище на Ню Йорк. Но в сенките на масивните му подпори, при доковете на река Мърси, лежи труп без лице… Инспектор Матю Лангтън все още скърби, спомняйки си за починалата си съпруга — Сара. Измъчван от кошмари и отнемащи дъха пристъпи на отчаяние и ужас, той се насилва да се концентрира върху разследването на безликия труп. Жертвата носи униформата на Компанията на Трансатлантическия свод, но има татуировки на бур. Дали не става дума за бурски заговор за покушение над кралица Виктория при предстоящото откриване на моста? Но когато истината започва да излиза наяве, тя се оказва доста по-странна от предполагаемия държавен преврат. При появата на още жертви — всички със странни симетрични белези от изгаряне на тила — Лангтън прави връзка между мъртвеца под моста и смразяващите слухове за дèлваджиите — крадци на души, върлуващи след падането на нощта. Най-плашещ от всичко е митичният и неуловим доʞтор Стъклен, който не само може да се окаже човекът, стоящ зад незаконната търговия с души… Но също така може би е свързан с това, което е сполетяло обичната съпруга на самия инспектор на смъртното ѝ ложе… Томас Бренън живее на крайбрежието, северно от Ливърпул. Работата му като диспечер в спешна медицинска помощ го вдъхновява да пише в различни жанрове на художествената литература — фентъзи и криминални романи. Има слабост към викторианските мъгли и сенки, ранната наука и алтернативните светове.
Томас Бренън
Едно
Две
Три
Четири
Пет
Шест
Седем
Осем
Девет
Десет
Единадесет
Дванадесет
Тринадесет
Четиринадесет
Петнадесет
Шестнадесет
Седемнадесет
Осемнадесет
Деветнадесет
Двадесет
Двадесет и едно
За автора
notes
1
2
3
4
5
Томас Бренън
Доʞтор Стъклен
На Мери и Албърт
Едно
Матю Лангтън коленичи до гроба на съпругата си и загледа как лъчите на изгряващото слънце позлатяват Трансатлантическия свод. Ниско долу, под хълмовете на гробището Евертън, под стъпаловидните редици от покрити със сняг покриви на евтини казионни жилища, основите на великия мост тънеха сред сенките и мъглите на река Мърси. Но сега утрото полека обля главозамайващите му кули и поддържащите го стоманени въжета първо в алено, а после в златно. Светлината плъзна надолу по искрящо чистата стомана и огря пътната платформа на моста; железопътните релси, подобни на сребърни нишки, се стапяха, събрани в някаква далечна точка, губеща се нейде в утринната омара над Ирландия.
Лангтън се опита да си представи как тези нови релси се простират все на запад над целия Атлантически океан, от Ливърпул чак до Ню Йорк. Не успя — разстоянието беше твърде голямо, Америка беше твърде далеч. Подобно на изпълнените с надежда хилядни тълпи, очакващи с трепет тържественото откриване на Свода, Лангтън също трябваше да изчака и сам да види чудото.
Сега ноемврийският студ го сграбчи, той стана от посипаната с чакъл пътека до гроба и за стотен път прочете ъгловатите златни букви на надгробния камък. Подобно на йероглифите от наскоро откритите в Египет гробници, тези букви криеха много по-дълбоко значение от простия смисъл на изписаните думи:
САРА ДЖЕЙН ЛАНГТЪН
Родена на 2 февруари 1872
Починала на 17 август 1899
Ще те помним винаги.
Лангтън свали ръкавицата си и положи ръка върху гладкия черен мрамор. Леденият вятър от реката смрази капчиците в ъглите на очите му, после го принуди да стисне клепачи. Три месеца. Само три месеца. Как само желаеше да почувства под дланта си меката топла кожа, да погали къдриците, които падаха върху тила на Сара в летните дни.
За момент Лангтън остана напълно неподвижен, подобно на скулптурите от околните надгробни камъни. Застинали херувими и ангели, устремили се към небесата, с черти, разкривени от свещен екстаз, с тела от нашарен с жилки мрамор, от гранит, от обсидиан. Колко силно екстазът им напомняше агония! Колко различни бяха лицата им от мъртвешкия покой на лицето на Сара, който беше заварил, когато, безнадеждно закъснял, беше пристигнал в болницата!
Той се обърна и пое към изхода, чакълът на пътеката захрущя под краката му. Освен неговите стъпки, само проскърцването на клоните на дърветата и подрънкването на малки звънчета нарушаваха тишината. Звънчета бяха окачени над много от гробовете, а движещата ги връвчица или тънка верижка потъваше дълбоко под земята и влизаше в ковчега. Много хора се страхуваха да не бъдат погребани живи, приети за мъртви от близките си без лекарско мнение, което веднага би разпознало нарколепсията или епилептичния припадък. Лангтън разбираше страховете им: в най-лошите му кошмари — а и най-скорошните — несломими стени го обграждаха, притискаха го, отнемаха му въздуха; опиташе ли се да крещи, не се чуваше нито звук; опиташе ли да помръдне, разбираше, че няма тяло.