Би могъл да се види с лекаря си, доктор Редфърс, но какво ли би могъл да му препоръча той? Лекарства? Почивка? Не, работата е най-доброто лекарство — когато биваше зает, се разсейваше от тежките мисли. Всички Божии създания се нуждаеха от сън и Лангтън отлично знаеше, че няма да издържи още дълго без почивка, без някакво облекчение от кошмарите. Хауърд, пазачът на гробището, се беше заклел, че мисис Гриздейл му е помогнала. Лангтън нямаше какво друго да губи, освен скептицизма си.
Той прочете още веднъж адреса от визитката и набра операторката:
— Евертън пет дванадесет, моля.
* * *
Когато се върна в офиса късно следобед, Лангтън завари Макбрайд да го чака в кабинета му.
— Новини ли има, сержант?
Макбрайд застана свободно с ръце зад гърба.
— Сър. По собствена инициатива се поослушах около доковете, за да проверя дали някой не е мяркал там нашия човек приживе. Дано съм постъпил правилно, сър.
Лангтън кимна утвърдително и посегна към запечатаната телеграма, която явно Хари беше оставил на бюрото му.
— Отлично сте постъпили. Какво открихте?
— Ами, сър, далеч не толкова, на колкото се надявах. Докерите са потайна сбирщина, не обичат да отговорят на въпроси, особено при положение, че, както ми се стори, аз съвсем не съм първият, който е обикалял да ги разпитва.
Лангтън вдигна очи от телеграмата.
Макбрайд се приведе заговорнически над бюрото.
— Двама типове се навъртали по доковете и из кръчмите, питали все за Свода и за хората, дето работят на него. Черпят например някого една бира и му задават някои въпроси, така, съвсем небрежно ги задават, и после се местят в следващата кръчма. Докерите са винаги нащрек за шпиони от управата на доковете и за други от тоя сорт, затова се предупредили един друг да не отговарят на никого нищо.
Лангтън кимна:
— Единият от двамата мъже, които са разпитвали из кръчмите, е бил около метър и осемдесет висок, с мургава кожа и говорел с някакъв чуждестранен акцент.
Макбрайд придоби някак си разочарован вид.
— Да, така ми казаха, сър. Помислили го за германец.
Лангтън се зачуди защо му е било на мъртвеца да рови из кръчмите за информация. Един бур би се старал да се слее с хората, не би искал да привлича вниманието, особено ако планира някакъв удар, някаква атака срещу Свода. Нещата все още не се връзваха.
Лангтън знаеше, че и двамата с Макбрайд имат много работа: да разпитат хора, работещи на Свода, да проследят самоличността на мъртвеца, да опишат действията, непосредствено предшестващи смъртта му. Имаше толкова много хора, които можеха да се окажат свързани с жертвата — не само работници от Свода, но и сред хилядите, обитаващи разрастващия се бедняшки квартал, изникнал под платформата и опорните арки на гигантския мост: там живееха емигранти от почти всички европейски страни. „Понтонните вдовици“, протестиращите съпруги на навигационните инженери или „изкопчиите“, както ги наричаха, загинали при строежа на основите на Свода, улични деца и скитници, прехранващи се от онова, което река Мърси изхвърляше, най-различни други мародери, клошари и други опасни хора.
— Макбрайд, искам да разпиташ моряка, който смята, че тази сутрин е видял лодка, от която изхвърлили тяло в реката.
— Огнярят Олсен, сър.
— Ако е изтрезнял, опитай се да вземеш максимално подробно описание: каква лодка е видял, що за хора са били в нея и прочие, всичко, което успееш да изкопчиш — Лангтън отново прочете телеграмата от отдел „Личен състав“ на КТС, които изразяваха съгласието си „да окажат пълно сътрудничество на разследването“. — Утре ще посетим Компанията на Свода да разберем дали пък те не знаят нещо за нашия приятел без лице.
— Да ви хвърля ли донякъде с колата, сър?
Лангтън погледна стенния часовник: четири и двадесет следобед. Стана и посегна към палтото си.
— Благодаря ви, но ще откажа, сержант. Имам работа в Евертън.
Тухлената къща на Хамлет Стрийт 33 по нищо не се различаваше от всички други къщи на улицата, нито пък от стотиците подобни в квартала. С облицованата си в жълти тухли фасада и трегери от жълт пясъчник тя сякаш се стапяше в пепелявия вечерен смог, който бавно се спускаше над Ливърпул. Малки локвички жълта светлина бяха нашарили двата тротоара. Редиците газови улични фенери постепенно отстъпваха пред по-силната бяла електрическа светлина на близката главна улица.
Лангтън спря пред портичката на двора и се заслуша в звука от пиано, който долиташе от някоя от съседските къщи. Все една и съща колеблива поредица от ноти, явно някой начинаещ, може би дете, изпълняваше възложените упражнения. Кварталът привличаше амбициозни семейства, изпълнени с желание да пробият в обществото. Семейства, не по-различни от онова, от което произхождаше и самият той.