Безразлично, сякаш на забавен каданс, Лангтън огледа горните етажи. Доʞтор Стъклен беше похарчил много пари за тази къща. Мебели от махагон и дъб. Скъпи копринени и кадифени дамаски. Персийски килими, гоблени, удобни легла. До всяко легло — малки масички, върху чиито дървени плотове личаха отпечатъци от поставян там голям предмет с кръгло дъно. Отпечатъци, които можеха да бъдат оставени само от изчезналите вече делви от мазето.
Инспекторът ясно си представяше сцената: „клиентът“, легнал в мекото легло. Избраната делва е поставена на масичката до него. Мъжът посяга с мръсните си тлъсти лапи и докосва проводника на капака…
Дланите на Лангтън се свиха в юмруци. Нещо лумна и него, плъзна из цялото му тяло и огненият му рев заглуши всичко останало. Той се опита да го овладее, но самата къща сякаш го предизвикваше от всички страни: всяко отворено чекмедже, всяка зееща врата беше зинала за смях уста, всяка празна стая — знак за това колко близо е бил до доʞтор Стъклен. И колко страшен е провалът му.
Действително ли беше очаквал, че ще намери тук Сара? Възможно ли е да е бил толкова наивен? Или толкова отчаян?
Инспекторът риташе яростно камарите дрехи, дърпаше чекмеджетата и изсипваше съдържанието им по разхвърляните легла и подове. Жалкият акт на дребно разрушение го караше да се чувства по-добре, но не му бе достатъчен. Искаше му се да срине цялата къща, тухла по тухла, докато от нея не остане нищо, освен голия скелет на гредите.
Макбрайд мълчаливо наблюдаваше задълбочаващия се хаос.
— Сър, може би трябва…
— Ще го намеря, сержант. Тук някъде има улики! Нещо, което да посочи недвусмислено самоличността му — Лангтън дърпаше и разхвърляше цели наръчи мъжки дрехи, претърсваше джобовете и ги захвърляше настрани.
Макбрайд полека отстъпи към вратата.
— Дали да не доведа инспектор Патерсън…
Лангтън насила отвори едно заключено чекмедже и извади отвътре куп хартии, които просто захвърли на пода.
— Лангтън — на вратата застана Форбс Патерсън, а Макбрайд надничаше иззад рамото му. — Лангтън, моля те. Не е това начинът.
Лангтън се обърна, отровил уста да спори. Пое дълбоко дъх и го задържа, докато ревът и тласъците на гнева дълбоко в него затихнаха.
— Не са избягали през тавана — продължи Форбс. — Там няма врати — нито тайни, нито явни. Снегът по керемидите е недокоснат, така че не са минали и по покрива.
Изтощен, Лангтън се насили да се съсредоточи. Възможностите да се избяга незабелязано от тази къща едва ли бяха кой знае колко много. Спомни си мириса на долните етажи.
— Мазето.
Спусна се пръв надолу по стълбите и проследи с поглед как детективите се заеха да претърсват старателно изоставения сутерен. Лангтън спря пред вратата на мазето, където ярката светлина продължаваше да осветява безмилостно празните рафтове.
— Вижте! Кални стъпки по пода.
— Е, и?
— Значи, доʞтор Стъклен и хората му са пренесли делвите от тук някъде другаде, на някой неизвестен за нас адрес или в някой склад.
— Моите хора не си видели никой да изнася нищо.
— Именно — запристъпва внимателно из мазето, мъчейки се да проследи логически посоката на отпечатъците. Те се местеха от рафт към рафт, после — до поцинкованата маса в средата, след това — към стените. Интересното беше, че дори не се приближаваха до вратата, която водеше нагоре към къщата. — Отговорът се крие някъде в това помещение.
И тримата детективи се заеха да проверяват стените за тайни врати. Търсеха цепнатини — тесни пролуки между вратата и ръбовете на стената, опасващи касата ѝ. Не откриха нищо.
— Не разбирам — каза Лангтън. — Трябва да е някъде тук. Няма друг начин да са избягали.
Усети как гневът се завръща, представи си как изтръгва рафтовете от стените, дори пристъпи напред и стисна една от лавиците. Плочките на пода прокънтяха под ботушите му. Лангтън сведе очи.
— Сержант, донесете ми оня чук.
Лангтън коленичи и започна да почуква по плочките с дръжката на револвера. Покриваше методично целия под, вслушваше се, а зад него мълчаливо стоеше Форбс Патерсън. Звукът навсякъде беше еднакъв. Тук. И тук. Но точно до най-отдалечената от вратата стена подът отекна глухо и дълбоко.
Лангтън погледна Патерсън и грабна чука от Макбрайд. Вдигна го, а Форбс се обади:
— Чакай. Ако има врата в пода, значи има и механизъм, който да я отваря. Някакъв ключ.
— Ти виждаш ли ключ? Претърсихме навсякъде.
— Ами отвън в коридора, сър? — продума Макбрайд. — Или в кухнята?
Лангтън се поколеба. Знаеше, че гори от желание да се нахвърли с чук върху къщата, че иска да види как плочките се трошат и парчетата се разхвърчават навсякъде. Знаеше, че иска да руши. Но Патерсън и Макбрайд бяха прави. Инспекторът остави чука.