Инспекторът позвъни и зад цветните стъкла на входната врата се мерна смътна фигура. Прислужничката, която миг по-късно отвори, беше или от Индия, или от някоя от съседните ѝ колонии — червената точка на челото ѝ рязко контрастираше с бялото боне на униформата.
— Добър вечер, сър.
— Матю Лангтън — представи се инспекторът. — Имам уговорен час за посещение в шест часа тази вечер.
Прислужничката отстъпи встрани.
— Влезте, моля.
Лангтън ѝ подаде палтото, шапката и ръкавиците си и момичето го остави сам в голяма гостна, давайки му достатъчно време да огледа добре разкривените мебели от сандалово и тиково дърво, гоблените и пискюлите, пъстрите, нахвърляни едно връз друго килимчета. Африкански племенни маски му се хилеха от стените. Силен аромат давеше гърлото: жасмин, лилии, орхидеи.
Лангтън разбра, че е направил грешка. Прислужничката чуждоземна, подобната на кичозен сценичен декор гостна, задушаващите парфюми — всичко намекваше за шарлатанство, ако не и за откровена измама. Той отвори вратата към антрето с намерението направо да си тръгне, но на прага се сблъска очи в очи с прислужничката, която тъкмо се канеше да влезе при него. Тя му препречи пътя.
— Моля, сър. Оттук.
Лангтън последва момичето по къс коридор. Просто щеше да се извини на спиритистката, задето ѝ е изгубил времето, може би дори щеше да ѝ даде някой и друг шилинг за труда, а после щеше да си тръгне. Очевидно мястото му не беше тук. Сърцето му се сви от жал за гробищния пазач Хауърд, който явно беше намерил утеха в цялата тази позьорщина.
Прислужничката почука на една врата и въведе Лангтън. Зад вратата инспекторът очакваше да види още пищна и благоуханна мебелировка. Вместо това се озова в гола стая, подобна едва ли не на монашеска килия: проста маса за карти с два твърди стола, единият свободен, другият — зает; самотна електрическа настолна лампа; голи дъски по пода, чийто лак отразяваше светлината на огъня в камината.
Жената до масата пое протегнатата му ръка.
— Инспектор Лангтън? Аз съм Жени Гриздейл.
— Мисис Гриздейл — Лангтън стисна ръката ѝ, но не седна на стола. — Боя се, че съм направил грешка.
Жената се усмихна.
— Съжалявам, че Мийра ви е въвела отначало в гостната. Сигурна съм, че сте си създали погрешно впечатление. Разбирате ли, повечето от моите посетители очакват да попаднат в определена… атмосфера. Очакват някакъв спектакъл. Биха се разочаровали, ако още отначало видят тази стая, където аз всъщност работя. Седнете, моля. Поне за момент.
Лангтън се опита да определи на колко години е жената пред него. Пълното ѝ тяло и плътните черни дрехи и боне, така подобни на вечния траур на самата кралица Виктория, подсказваха края на средната възраст, но никакви уморени бръчки не личаха по младото ѝ лице.
Спиритистката се усмихна:
— Скептичен сте към занятието ми.
— Как познахте?
— Издават ви изразът на лицето и жестовете ви, не само думите.
— Не съм убеден, че можете да ми помогнете.
— Може и да сте прав — отвърна мисис Гриздейл. — Дали да не проверим?
Втора врата се отвори и влезе прислужничката с поднос, който крепеше с две ръце. Зад гърба ѝ Лангтън мерна модерна, блестящо чиста, обляна в електрическа светлина кухня.
— Благодаря ти, Мийра — мисис Гриздейл се зае да сервира: всички съдове за чая — чашките, чинийките, купичките, чайничето и подложката му, бяха украсени със сини върби в китайски стил.
Лангтън се прокашля и попита:
— Отдавна ли практикувате… спиритизъм?
Жената наклони глава на една страна.
— Може да се каже. Още като дете виждах неща, които убягваха на всички останали, правех връзки, които околните трудно прозираха.
— Моля да ме извините за забележката, но ми се струва, че сте си избрали доста странно занимание.
Усмивката на жената помръкна.
— То никога не е било въпрос на избор, инспекторе. Колкото до странностите, тях ги има в живота на всички ни. По телефона споменахте мистър Хауърд. Добри познати ли сте с него?
— Не, познавам го само от няколко месеца.
Мисис Гриздейл наклони чайничето, за да налее.
— Но имате нещо общо — и двамата сте изгубили някого.
Сякаш някой заби нож в стомаха на Лангтън.
— Преди три месеца. Съпругата ми. Сара.
Мисис Гриздейл кимна и сплете ръце в скута си. Зачака.
В топлата тиха стая цареше атмосфера на спокойствие и пълно откъсване от ежедневието, сякаш външният свят съществуваше някъде далеч навън. Лангтън установи, че разказва обстоятелствено за изтощителното боледуване на Сара, за Лечебницата, за това как беше пристигнал твърде късно, за да се сбогува със съпругата си. Призна, че не намира покой, призна за кошмарите, които го нападаха всеки път, когато затвореше очи за сън. Дали спиритистката някак му влияеше или просто изминалите месеци след смъртта на Сара си казваха думата, но инспекторът с изненада усети, че остава напълно спокоен, гласът му дори не трепваше.