Да, определено разбираше тези страхове. След три месеца ежедневни посещения на гробището беше виждал слуги, седнали край гробовете на богаташи в очакване на признаци на живот изпод земята; очакване, което винаги се оказваше напразно.
Надеждата, знаеше Лангтън, има най-различни форми.
— Инспектор Лангтън? — пазачът на гробището стоеше на вратата на малката си къщичка, трепкащата жълта светлина отвътре очертаваше мършавия му силует. — Дали можете да ми отделите няколко минути, сър?
Лангтън се поколеба, но после отвърна:
— Мога, мистър Хауърд.
Поради безсънните нощи и ранното ставане Лангтън разполагаше с още два часа преди да се яви по служба. Той остави палтото си в антрето и последва пазача в малка гостна, пълна с тъмни тежки мебели, прашни украшения и часовник с махало, който тиктакаше високо.
Хауърд се обърна към отрупаната с какво ли не маса.
— Стана необичайно студено вън, сър. Чака ни тежка зима.
Лангтън пристъпи към камината, за да се сгрее, и заразглежда вещите, наредени по полицата над нея. Жена със строго изражение го гледаше от избеляла фотография, сребърната рамка беше обвита с панделка от черно кадифе. Подложка с цял ред медали, някои изтрити и потъмнели от времето, стоеше облегната до фотографията.
— Толкова пъти сме разговаряли, мистър Хауърд, а аз така и не съм разбрал, че сте ветеран от Бурската война.
Раменете на пазача, застанал с гръб и зает с нещо по масата, се изопнаха леко.
— От Кралските стрелци, сър. Бил съм се в Тоголенд и Танганика, а после и в Трансваал, живият ад тук, на земята, сър.
Лангтън се загледа в огъня и си спомни вкуса на южноафриканската прах, остро бакърения вкус на прясната кръв, пролята под слънцето.
Хауърд продължи:
— Там заобичах кафето, сър, и то си остана моя слабост.
Скъп навик, знам, но пък аз не пуша и пийвам само от дъжд на вятър по една чашка за здравето на Нейно величество. Обзалагам се, че и вие сте любител на кафето, сър.
Лангтън седна на предложеното му място до огъня.
— Прав сте, мистър Хауърд.
После загледа как пазачът сипа зърна в мелничката, завъртя ръчката, а след това пресипа смляното кафе в шестоъгълна италианска кафеварка. Когато завинти двете ѝ части, тя заприлича на артилерийски снаряд; пазачът сложи кафеварката в гнездото, прикрепено към въртяща се стойка, и я нагласи над пламъците.
Лангтън се заслуша в тиктакането на часовника и бълбукането на кафеварката. Две десетилетия младите синове на Англия бяха воювали с бурите и мнозина от тях бяха останали да лежат под сухата червена пръст и безмилостното слънце. Но редом с тях лежаха и много от африканерите, мъже, жени и деца. Лангтън беше открил, че страхът и отчаянието разкриват най-скритите дълбини не само на човешката душа, но и на душата на цяла империя.
Кафето зашумя, забълбука и изпълни гостната с плътен, парлив аромат. Хауърд извади две чашки от китайски порцелан. Лангтън пое с пълни гърди уханието на напитката, преди да отпие. После се усмихна.
— Истината е, сър… — започна Хауърд, прокашля се и обърна смутено поглед настрани. — Истината е, че исках да ви кажа нещо.
Лангтън зачака.
— Аз, сър, ви виждам всеки ден, откак ви е сполетяло… нещастието. Всяка сутрин по едно и също време. Не ви шпионирам, сър. Просто свикнах да ви поздравявам, а и такава е работата ми.
— Слушам ви.
Хауърд сръбна от кафето.
— Сър, аз постъпвах по същия начин, когато моята Мод почина, не можех да се сбогувам истински с нея. Бог ми е свидетел, нагледал съм се на толкова мъртви и умиращи, че да ми стигнат за десет живота напред. С Мод беше друго. Сякаш някой бръкна в мен и изтръгна парче от самата ми душа.
Лангтън затвори очи и се съсредоточи върху кафето в ръцете си и топлината, която на вълни го заливаше от огъня в камината.
— Сър, просто не можех да го преодолея. Спрях да спя, да ям, спрях да правя каквото и да било.