Салисбъри се втренчи в инспектора.
— Противоречите ли ми, сър?
Лангтън отвърна със същия втренчен поглед.
— Боя се, че нямам друг избор.
Макбрайд рязко си пое дъх, но очите на Лангтън гледаха право в очите на лорд Салисбъри. Сякаш след цяла вечност лордът кимна, седна зад бюрото и пръстите му се сключиха на колибка върху жилетката на корема му.
— Какво ви кара да мислите, че убитият е работел за нас, инспекторе?
— Дрехите му, милорд, както и фактът, че носеше в себе си ключ с особена форма, вероятно ключ за отчитане на времето на всяка смяна, от онези, които носят пазачите. Върху ключа е гравиран силует на мост.
Лорд Салисбъри кимна и посегна към една от тежките червени материални книги, струпани върху бюрото.
— Както обикновено, и днес поне десет-дванадесет работници отсъстват. Все хора, които считат за нормално да се излежават цял ден, вместо да си изкарват хляба с честен труд.
Лордът разлисти страниците и измъкна от тях изписан на ръка лист.
— Ето на: навигатори, дърводелци, шлосери и електротехници. И един нощен пазач: Ейбъл Кеплер.
— Без съмнение той би носил такъв ключ, какъвто ви описах? — попита Лангтън.
— Да, смятам, че да.
Това трябва да беше техният човек.
— Разполагате ли с адреса на Кеплер, милорд?
Салисбъри бутна листа към Макбрайд и го освободи с думите:
— Ще намерите началника на „Личен състав“ на третия етаж. Кажете му, че ви пращам аз.
След като сержантът излезе, лорд Салисбъри повика Лангтън да се приближи до прозореца.
— Погледнете го, инспекторе: инженерното чудо на века. Компанията притежава всички тези докове, всички кейове, складовете, цялото пристанище, но той… Той е перлата в короната ни.
От тапицирания с плюш кабинет на Салисбъри се разкриваше великолепна гледка към Свода. Слънчевите лъчи играеха по желязото и стоманата, по издигащите се право нагоре поддържащи конструкцията мачти, наредени между отделните гигантски кули, по елегантните вертикални стоманени кабели, крепящи платформата с пътните платна и железопътните линии. Полираните релси на електрическата железница блещукаха като сребърни нишки.
За пръв път Лангтън се озоваваше толкова близо до моста. Ъгловатите барелефи по фризовете на първата, издържана изцяло в египетски стил кула, го караха да се чувства направо джудже. От мястото, на което беше застанал, кулата, скрила чело в облаците, приличаше на митична колона, подпираща небето.
— Много впечатляващо, милорд.
— Повече от впечатляващо, инспекторе, направо поразително — Салисбъри сложи длан върху стъклото, сякаш протягайки ръка да докосне творението си. — Тридесет години съм мечтал за това. Тридесет години. Инженери след инженери се проваляха, докато най-сетне се появи Брунелс. Цели държави бяха разорани, за да се добие камъкът за основите и облицовката на тези кули. В кабелите и въжетата е вложена стомана от всяка леярна в империята. Сводът е нещо повече от мост, Лангтън, той е емблема. Символ. Нищо не е невъзможно за нас. Природата е под наша власт.
После, тъкмо когато Лангтън се канеше да попита къде в цялата картинка се вписват многото лишени от дом и собственост семейства в квартала под моста, Салисбъри се обърна към него и каза:
— Но всичко това може да рухне. Тези основи са стъпили върху планина от банкноти и ценни книжа, върху вложенията на стотици хиляди инвеститори. Ако един — дори само един — от тези инвеститори изгуби търпение, цялата ни постройка може да се срине. Дори при най-малкия намек за скандал. Няма да позволя това да се случи, инспекторе.
Лордът пристъпи крачка напред. Очите му горяха.
— След четири дни Нейно величество кралицата ще открие официално Свода. Нищо няма да попречи на събитието. Нищо.
Докато чакаше Макбрайд във фоайето, Лангтън мислеше защо ли лорд Салисбъри отдели толкова време и положи такива усилия да го предупреди, по-точно да го заплаши. Оттук нататък Лангтън трябваше да стъпва изключително предпазливо. Салисбъри можеше да се окаже могъщ враг.
— Дадоха ми адреса, сър — каза Макбрайд още докато слизаше по мраморните стъпала, а след това последва Лангтън навън. Измъкна написан на машина лист, подаде го на инспектора и добави:
— Ейбъл Самюъл Джон Кеплер. На четиридесет и седем години, неженен. Постъпил е на работа в Компанията преди почти шест месеца. В момента живее на Глочестър Роуд в Бутъл.
Листът потвърди думите на сержанта, но добави и нещо ново към тях.
— Този пък кой е? Питър Дърам?
— Още един работник на Свода, сър, дневна охрана, живее на същия адрес като Кеплер. По всичко изглежда, че двамата са постъпили на работа в Компанията в един и същи ден.