— Огнярят Олсен?
— Точно той — рече докторът. — Чиста работа: едно-единствено пробождане между ребрата до сърцето. Убиецът е знаел какво върши.
— А оръжието?
Фрай разви едно парче муселин върху бюрото си и откри увития в него къс изцапана с кафяви петна стомана, дълъг около двадесет сантиметра.
— Шефилдска стомана, двуостра. Използва се за отделяне на здрава или ранена тъкан от костите.
Докторът повдигна острието, хванал гравираната му дръжка през парчето муселин, вместо с ръкавица.
— Нали разбираш, хирургът прокарва този инструмент по дължината на костта — пищяла, да речем, или бедрената кост — и с него изрязва и отделя тъканите.
При тези думи Лангтън примигна.
— Значи оръжието е собственост на хирург.
— В определен момент със сигурност е било така, но само Господ може да каже как се е озовало в ръцете на убиец.
Лангтън поблагодари на Фрай и се качи в кабинета си. Имаше куп нови факти за допълване в досието на случая и много за обмисляне. Но не беше писано: Хари, момчето за всичко, докуцука при него още в коридора.
— Една дама желае да ви види, сър. Поканих я да ви почака в кабинета.
— Дамата представи ли се? — попита Лангтън, веднага сетил се за мисис Гриздейл.
— Сестра Райт, сър.
Лангтън завари сестрата, седнала в кабинета му.
— Съжалявам, че съм ви накарал да чакате, сестра. Нямах представа, че имате намерение да ме потърсите днес.
— Няма нищо, инспекторе — сестра Райт стана, когато Лангтън влезе, но сега отново се върна на мястото си, положила чантичката и ръкавиците си в скута. Беше облечена в дълга сива пола и палто от сива вълна в същия тон, носеше и простичка, по-тъмносива шапка. Дрехите по някакъв начин напомняха униформата ѝ, сякаш и сега сестрата не се беше откъснала напълно от службата си. — Знаех, че ще сте зает, просто се надявах да можете да ми отделите няколко минутки.
— Разбира се. Днес не сте ли на работа?
— Смяната ми започва в седем часа тази вечер — отвърна сестрата, — макар че аз обикновено застъпвам малко по-рано.
Колко по-рано? — помисли Лангтън. На ръката на сестрата нямаше венчална халка, а тя самата напомняше на инспектора за сестрите от полевите болници и лазаретите в Трансваал: жени, някои още момичета, съсредоточени само и единствено в работата си. Подобно на монахините, те гледаха на задълженията си по-скоро като на призвание, отколкото като на професия. Без тяхната беззаветна грижа и внимание много мъже нямаше да се завърнат след войната. В това число и самият Лангтън.
— Как мога да ви услужа? — попита инспекторът, седна бавно зад бюрото си, присвивайки очи от болката в стомаха.
— Нещо боли ли ви?
— Нищо сериозно, малък инцидент, докато преследвах заподозрян — отвърна Лангтън. — Моля, слушам ви.
Сестра Райт се поколеба, после започна:
— Първо, бих желала да ви помоля да не споменавате пред професора за днешното ми посещение тук. Разбирам, че нямам право да ви поставям в подобно неудобно положение, но професорът ненавижда хората да говорят зад гърба му дори и когато го правят за негово добро.
Заинтригуван, Лангтън отговори:
— Имате думата ми: казаното между тези четири стени ще си остане тук.
По лицето на сестра Райт се разля усмивка, която я накара да изглежда с десет години по-млада.
— Знаех си, че съм ви преценила правилно, инспекторе.
— Така че…
— Така че ето какво. Струва ми се, че снощи — или по-точно тази сутрин, в Лечебницата дните и нощите се сливат — професорът е оставил у вас грешно впечатление за себе си. Той е имал дълъг и пъстър живот, живот, посветен на облекчаване на болките и помощ за страдащите. Работила съм с много лекари, но никога не съм виждала по-самоотвержен хирург от професор Колдуел Чивърс.
Лангтън не отговори, замислен защо ли сестрата се чувства длъжна да защитава професора.
Сестра Райт продължи:
— Той се бори всеки ден, за да спасява животи и да връща хора от самия ръб на смъртта. Понякога не успяваме да се справим. Знам колко страда професорът от тези неуспехи, той не е от онези, които успяват да привикнат към смъртта. Сигурно сте срещали хора от другия тип, инспекторе, обръгнали хора. И то сте ги срещали не само при работата си.
Спомнил си Трансваал, Лангтън кимна.
Сестра Райт се наведе напред в стола си.
— Професорът искрено се вълнува за хората. Навярно понякога се вълнува твърде много. Позволява определени… идеи да го разсеят. Идеи, които на дневна светлина може би изглеждат гротескни или дори опасни.
— Идеите на дѐлваджиите?
Сестра Райт сведе очи към пода.
— Боя се, че да.
— Чувал съм за съществуването им и от други хора — отвърна Лангтън. — Изглежда мнозина вярват в тях.