— Мистър Хауърд, аз…
— Изслушайте ме, сър. Моля ви — Хауърд доля кафе в чашките и рече: — Сестрата на Мод ми каза за една жена, която живее на Хамлет Стрийт, от другата страна на парка. Тя е спиритистка, от онези, които понякога се наричат медиуми.
Лангтън го загледа втренчено:
— Вярвате ли в подобни фантасмагории?
— Не, сър, дотогава не вярвах, но бях толкова отчаян, че реших да отида да се срещна с жената.
Превърнал се в нещо много по-мащабно от обикновена мода, спиритизмът беше избуял във всички градове в Англия, малки и големи. Докато науката напредваше, а войните и епидемиите бушуваха с пълна сила, хората жадно търсеха отговори, дори и неистинни. Лангтън беше чувал за лъжливи медиуми и спиритисти, измамили потънали в траур семейства със суми от стотици, дори хиляди лири. А колко страшна ли е измамата на бедни хорица като този пазач?
Лангтън остави чашката си на масата.
— Съжалявам, мистър Хауърд.
— Тя ми даде възможност да се сбогувам с моята Мод, сър — продължи Хауърд. — Помогна на мен, ще помогне и на вас, сър, сигурен съм. Може би прибързвам, но не мога да гледам как някой страда. Особено другар по оръжие.
Лангтън се вгледа в лицето на пазача, дълбоко набраздено от грижи, но с открити, все още изпълнени с надежда очи.
— Мистър Хауърд, мнозина от тези медиуми са шарлатани.
— Не и тази жена, сър. Не и мисис Гриздейл — Хауърд бръкна в джобчето на жилетката си и извади малка визитка. — Ако намерите сили, моля ви, потърсете я. Няма да съжалявате.
Лангтън кимна, взе картичката и я пъхна в джоба на сакото си.
— Може би ще я потърся.
Докато обличаше в антрето широкополото си палто и си слагаше ръкавиците, Лангтън мислеше дали спиритистката действително е помогнала на мистър Хауърд, или пазачът просто вярваше, че му е помогнала. Каквото и да беше истината обаче, явно резултатът беше един: самият Хауърд чувстваше, че случилото се е било от полза за него.
— Надявам се да ми простите, че повдигнах въпроса, сър. Че така прибързах.
На първото стъпало пред входната врата Лангтън вдигна яката на палтото, за да се предпази от студа, и стисна ръката на пазача.
— Оценявам загрижеността ви, мистър Хауърд. И благодаря за кафето.
При грамадните гробищни порти от ковано желязо Лангтън се обърна и видя Хауърд, застанал до входната си врата. Внезапен образ проряза съзнанието на инспектора: малка къщичка, сам-сама в снега, далеч от суетнята на града, и в нея мистър Хауърд, пазещ нещо, което нито той, нито Лангтън бяха в състояние да разберат, нещо много различно от несъмнената сигурност на изрядно подреденото гробище. Нещо първично. После леденият вятър разби образа на късове и върна Лангтън към действителността на очакващия го град, проснат в долината под краката му.
Инспекторът пресече Уолтън Лейн и закрачи на юг към центъра, без да обръща внимание на скрибуцащите колела на каруците и на пръхтящите коне, чийто дъх увисваше на облаци във въздуха. В много от прозорците, обърнати към улицата, блещукаха светлинките на свещи или газови лампи, от безбройните комини се виеше дим и се вливаше в неизменната плащеница от смог, обвила града.
Докато пресичаше Уолтър Брек Роуд, Лангтън чу енергичен рев и думкане, сякаш някакъв грамаден звяр се катереше с усилие по наклона на улицата. Нагоре с хрипове пъплеше парен автомобил с лъснат меден котел и бълващ черен пушек ауспух. Още преди колата да отбие до него, Лангтън позна знаците на ливърпулската полиция — институцията, към която той сам принадлежеше. Отстъпи крачка назад, когато тесните каучукови гуми на автомобила поднесоха по отъпкания сняг, и звярът спря, оригвайки още една порция синкаво-черен пушек.
Двамата мъже с кожени куртки в колата носеха запотени очила, прилични на авиаторски, но самият автомобил с извитите си дървени рамки и меден котел напомняше повече на корабче, извадено от естествената си среда. А и единият от мъжете стискаше тресящия се кормилен лост точно както кормчията държи руля. Вторият мъж вдигна очилата на челото си и отдаде чест на Лангтън.
Лангтън кимна в отговор.
— Макбрайд. Много шумно другарче сте си избрали тази сутрин.
— Добра си е колата, сър. А и всички кабриолети вече бяха излезли по задачи, когато помолих да ми отпуснат превоз от управлението.
Това едва ли беше истината, тъй като сержант Макбрайд беше пръв любител на всякакви нови машини и последни постижения на технологичната епоха, разцъфтяла под царственото ръководство на кралица Виктория, и се стараеше да ги използва непрекъснато. Всяка седмица, ококорен от удивление, сержантът разказваше нови и нови истории за цепелини и жироплани, за военни машини и атоми, за сухопътни кораби и карети без коне.