Майорът продължи:
— Както вече се убедихме от опита ни в Африка и Южна Америка, паниката може да причини значително по-сериозни вреди от същинското нападение. Аз трябва да съм сигурен, че общественото доверие е ненакърнено и че посещението на Нейно величество няма да бъде ненавреме прекъснато. Вярвам, че разбирате ситуацията. До после, инспекторе.
Вън, пред вратата на кабинета си, Лангтън спря за момент, за да обмисли предупреждението на майора. Беше съгласен с логиката му, но не и с крайния резултат, защото всъщност майор Фелоус намекваше, че посещението на кралицата заличава с важността си всички други съображения около случая, дори истината. Колкото и дълбоко да бяха вкоренени патриотизмът и чувството за дълг у Лангтън, той не можеше просто да загърби случая само защото изходът от разследването би могъл да всее паника. Подобно отношение беше специалитет на главен инспектор Пърсел.
А какво ли би си помислил майор Фелоус, ако инспекторът беше споменал дѐлваджиите? Със сигурност щеше да срещне името им в доклада от аутопсията на Кеплер. Ако възможността дѐлваджиите да са замесени в цялата история добиеше гласност, хората щяха да си измислят цял куп собствени сензационни теории. Колкото по-невероятна беше една история, толкова по-дълго шестваше по страниците на вестниците.
Мисълта за дѐлваджиите накара Лангтън да си спомни за Форбс Патерсън и доктор Редфърс. Извади часовника си — все още имаше достатъчно време да успее да се срещне и с двамата. Но кабинетът на Патерсън отново се оказа празен.
— Предадох му съобщението ви, сър — обясни чиновникът в общото помещение. — Наистина ли е толкова важно?
Когато Лангтън потвърди, че е важно, чиновникът го повика да се приближи, огледа се театрално на всички посоки и сниши глас:
— Смятам, че мистър Патерсън няма да има нищо против, че съм ви казал, сър: той и останалите са долу в „Дупка в стената“. Празнуват.
— Какво празнуват?
— Пратили са зад решетките някакъв голям измамник, сър. Гонят го от година и повече.
Лангтън на секундата помисли за доʞтор Стъклен.
— Не казвайте на никого, сър.
Лангтън поблагодари на чиновника и забърза надолу по стълбите. Познаваше добре малката, вечно претъпкана кръчма на една странична пряка зад ъгъла. Мястото беше толкова популярно сред полицаите, че понякога изглеждаше като техен неофициален клуб. Инспекторът закрачи в студа, влезе и с труд си проправи път в препълненото заведение, като по навик се наведе, за да избегне ниските тъмни греди на тавана, целите обкичени с наковани конски подкови за късмет. Дори в този ранен следобед задименото помещение гъмжеше от пиещи. Лангтън се промъкна сред тълпата, взирайки се в лицата през облаците дим от пури. В студен ден като днешния топлината и ароматът на топла храна и бира бяха привлекателни като оазис в пустиня.
Инспектор Форбс Патерсън седеше в червено кожено сепаре в дъното на заведението, заобиколен от колеги инспектори, детективи и сержанти, и се смееше високо с поаленяла физиономия. Масата пред полицаите беше отрупана с чаши и бутилки. Червеникавокафяви снимки на спортни величия и боксьори шампиони красяха стените, но и самият Патерсън много приличаше на боксьор — набит и тежък, с разкривени от побои черти и безбожни мустаци с намазани с восък връхчета.
— Лангтън, сядай и си поръчвай! Получих съобщението ти, търсих те, ама твоят Хари рече, че си в кабинета на Пърси.
Лангтън се усмихна. „Пърси“ беше най-безобидният от многото прякори на инспектор Пърсел.
— Съжалявам, че ви прекъсвам. Можеш ли да ми отделиш една минута?
Патерсън го изгледа над ръба на халбата си.
— На четири очи?
— Моля те.
Патерсън гаврътна бирата и отнесе халбата на бара. Барманката се зае да я напълни отново и да налее бира и за Лангтън, а Патерсън се приведе към нея и ѝ прошепна няколко думи. Жената кимна и посочи към една странична врата.
— Насам — каза Патерсън и плъзна втората бира към Лангтън.
Лангтън плати и двете питиета и последва Форбс през тълпата, мъчейки се да не разлее халбата си. Страничната врата ги пропусна до тясно стълбище, което водеше до малко салонче за частни събирания, пропито с мирис на прах и престояла бира. Огън пламтеше зад решетката на камината.
— Бев рече, че можем да ползваме салона, докато не стане време да слагат масите за вечеря — каза Патерсън и придърпа до огъня два стола от наредените до стената. После вдигна халбата си: — Наздраве.